Черната призма
Шрифт:
Гавин Гайл я използваше, за да принуди баща и да му се подчинява. Тя не знаеше каква точно е била заплахата и подкупът, но нямаше значение. Лив беше подкупена и заплашена точно по същия начин, само че от рутгарците. Вече знаеше как се играе тази игра. Тя бе предала принципите си, защото обичаше Вена. Баща и предаваше принципите си, защото обичаше нея.
Корван бе избрал да отдаде верността си единствено на своето семейство. Което ще рече Лив. И това означаваше, че не може да и каже. Защото ако и кажеше, тя щеше да развали всичко и да обезсмисли саможертвата му.
Сърцето на Лив
Защото това представляваше Хромарият. Усойници и злодеи, всички до един. И Корван бе направил каквото му е по силите да я държи надалеч от него — само дето не и заповяда да не ходи там, защото не бе толкова деспотичен. Грешката си беше нейна. Лив преглътна внезапно появилата се буца в гърлото и. Баща и беше посрамен заради нея. И заслужаваше нещо по-добро от това тя да разобличава срама му.
Усмихна се колкото можеше по-храбро, с престорено примирение.
— Разбирам, татко. Вярвам ти. Само ми кажи всичко, което можеш. Така честно ли е?
— Честно е — отвърна Корван с нескрито облекчение. — Обичам те, Ливи.
— Знам, татко.
И Гавин Гайл щеше да си плати, задето е обърнал тази обич срещу него.
64.
„Просто е, Кип. Не искат от теб да притеглиш скрипец или скул. Една малка зелена топка. Нищо работа.“
Седеше с кръстосани крака, сложил зелените си очила, с бялата плоча в скута си и напрягаше воля. Правеше го от два часа. А какво точно правеше? Нищо. Как се очаква да запазиш концентрация върху притеглянето, когато в продължение на часове не се случва нищо? Стомахът му пак се оплакваше. Вече го правеше непрекъснато, защото наближаваше пладне.
Никаква храна, докато не притегли? Това беше жестоко. Беше мъчение. Беше невъзможно.
Кип вдигна очи. Гавин ги бе извел само на няколкостотин крачки извън Портата на Любовницата, до руините на някогашната външна стена. Когато пристигнаха, тук вече работеха стотици мъже, а оттогава към тях се бяха присъединили мнозина от онези, които чакаха на опашката при портата. Те изравяха основите на стената чак до твърдата скала под тях, поне на четири стъпки дълбочина на няколкото места, които Кип виждаше. Изкопните работи обаче вървяха по-бързо, отколкото той смяташе за възможно, както поради големия брой работници, така и поради песъчливата почва, покрита само с оскъдна растителност.
Гавин се взираше в някакви чертежи заедно с майстор Данавис. Или трябваше вече да го нарича генерал Данавис, помисли си Кип. На генерала му идваше толкова естествено да командва хората да вършат това или онова — точно както бе нареждал някога и на него, — че Кип се зачуди как така никога не се е питал що за човек е майстор Данавис. Той явно бе прекалено важен за селце като Ректън, но Кип изобщо не се бе замислял върху това. „Децата мислят само за себе си, Кип.“
— Не е достатъчно добро — казваше Гавин. — Не, детайлите са добре. Детайлите са идеални. Но старата стена не ни спря, така че защо да издигаме наново нещо толкова недодялано?
Ще издигат наново стената?
— Късметлии ще сме, ако разполагаме с нещо, което да е просто недодялано — отвърна генерал Данавис. — Късметлии ще сме, ако изобщо успеем да завършим нещо.
— Донеси ми рисунките на Раткаесон — каза Призмата.
— Сериозно ли смяташ да построиш стена въз основа на художнически интерпретации на някакъв митичен град?
Мускулът на челюстта на Гавин заигра от раздразнение.
— Разбрано, лорд Призма — рече генерал Данавис и кимна отсечено.
— Доведи и дъщеря си — каза Гавин. — Една надвиолетова ще ми е от полза.
Леко колебание.
— Разбира се.
Генералът яхна коня си и препусна към града. Личната му рутгарска стража го последва.
И ето че макар цяла сутрин да бе разговарял неспирно с работници, рутгарски стражи и генерал Данавис, Гавин изведнъж остана сам. Погледна към Кип. „Опа, аз май трябваше да притеглям.“
Гавин повдигна вежда насреща му.
— Още ли не си изгладнял?
Кип направи кисела гримаса.
— Благодаря, че ми напомни.
— Кип, зеленото повече от всеки друг цвят може да бъде обобщено с една дума. Всички други изискват поне няколко, малко увъртане, някакви определения. Зеленото е диво. Всичко добро или лошо, което се асоциира с дивото, се съдържа в същината на зеленото. Ето защо мога да ти кажа, че ти е нужна единствено воля, защото волята и дивото вървят ръка за ръка. Ако беше начинаещ син, щеше да се наложи да ти обясня логиката на притеглянето, хармонията, реда, какво е мястото му в света. Но ти не си такъв. Някакви въпроси?
„Не и за притеглянето.“
— Какво стана с онзи артилерист?
— Какво? — попита Гавин.
— Онзи на илитийския кораб, който едва не ни уби. Точно преди да го застрелям, оръжието му избухна.
— Случва се — отвърна Гавин. — Слагаш прекалено много барут и мускетът не може да издържи на заряда.
— Същият артилерист, който едва не ни улучи от петстотин крачки? Да е преценил грешно заряда на един мускет?
Гавин се усмихна. Обърна дланта си нагоре. В нея нямаше нищо. „Ах, да.“ Кип присви очи. В дланта на Гавин лежеше надвиолетова топка.
— Виждаш ли я? — попита той.
— Виждам я.
Гавин протегна ръка. Чу се тих пукот и ръката му отскочи назад. Надвиолетовата топка полетя като мускетен куршум.
— Запуших дулото на мускета — каза Гавин и сви рамене. — Можеш да го направиш с всякакъв цвят. Е, в случая с жълтото само ако умееш да го притеглиш твърдо, разбира се, но иначе кажи-речи всичко върши работа.
— Защо не го уби?
— Можеше и да го убия — каза Гавин. — Да ти избухне мускет в ръцете не е шега работа. — Той сви рамене. — Познах го. Беше наемник по време на войната. Биеше се ту за мен, ту за брат ми, а понякога и за всеки капитан, който му плати достатъчно. Той е пияница и мошеник и най-големият майстор с оръдията в Седемте сатрапии. Не знам какво е рожденото му име, но сега го знаят просто като Топчията. Това е неговата същност. Първата му работа като артилерист беше на кораб, наречен „Авед Барая“ — „Огнедишащият“.