Черната призма
Шрифт:
— Освен това — каза Лив по-тихо, — дори ти да не бягаш от нещо, може би един от нас бяга.
— Ъ? — рече Кип. „«Ъ» ли е най-хубавото, което успях да измисля? Браво на мен.“
— Идвам с теб. Да вървим — каза Лив.
Откриха стареца, който бе крещял на тълпата, и получиха от него указания как да намерят армията на крал Гарадул: „Тръгнете на юг и следвайте коловозите. Хиляди вече заминаха. Ако искате да се присъедините към войската, вместо да сте само безполезни придружители, кажете на сержанта, който набира доброволците, че ви праща Герайн.“
Стражите при Портата на Старицата дори не ги погледнаха втори път. Извън града Кип намери един голям
И все пак се поколеба, поглеждайки ту на север, ту към Гаристън. „Хайде, Кип, правил си и по-тъпи неща и още си жив.
А бе не съм много сигурен.“
Въпреки това той смушка коня и двамата с Лив поеха на дългото си пътуване.
67.
Започна като смътно туптене. Винаги ставаше така. Известно време Карис се надяваше, че стомахът и реагира на храната, която крал Гарадул на практика тъпчеше в гърлото и. Лунната и кръв не беше идвала вече шест месеца. Както при повечето черногвардейки, цикълът и беше в най-добрия случай нередовен. Самото им обучение го възпрепятстваше. Но когато на Карис и дойдеше, тялото и сякаш си наваксваше за пропуснатата болка.
Проклет да е крал Гарадул! Той беше виновен за това. Принудителната скука побъркваше Карис — да седи във фургона, без да е в състояние да прави почти нищо, и постоянно да я проверяват. Когато я завариха да прави силови упражнения, и пратиха трима притеглящи и двама Огледалци. Шестимата едвам се побираха в тесния фургон. Карис бе хваната от Огледалците и наведена върху коляното на едната притегляща. Буквално.
Жената бе извадила мъжки кожен колан и бе нашарила хубаво задника и. Сякаш беше непослушно дете. Хванаха я три пъти и наказанието не се промени, но волята и за съпротива постепенно отслабна. Струваше и се, че това е прекалено дребен и незначителен бунт, за да се придържа към него.
Сега и се искаше да го бе направила. Туптенето вече се разпростираше към гърба и. Не след дълго щеше да започне диарията.
Колко е хубаво да си жена.
Другите черногвардейки приемаха относителната си свобода от лунна кръв като относителна свобода от тревоги да не забременеят. Карис просто се наслаждаваше на относителната си свобода от болка. От години не бе правила секс с нещо друго освен с възглавницата си. Не че и се искаше да мисли за това точно сега. Всъщност смяташе, че само да види мъж и ще му издере очите.
Точно заради мъжете жените трябваше да търпят всичко това. Както гласеше древната поговорка, жената трябва да кърви, за да напои мъжкото семе. Хронологически сбъркано, но достатъчно вярно.
На сутринта и донесоха роклята.
Това не бе дреха, каквато би очаквала да и дадат за екзекуцията и. Не беше точно копие на роклята, която бе носила, когато най-сетне отстъпи пред настойчивостта на баща си и се присъедини към Гавин начело на армиите му, преди да отвоюват обратно Ру, но приличаше на нея. Само дето беше от черна коприна, а не от зелена. Явно шивачът на крал Гарадул работеше или по памет, или по картина от онзи ден, или пък просто бяха решили да изменят роклята в съответствие с новите модни тенденции.
Разбира се, щеше да и става идеално.
Карис се взира с отвращение в роклята цял ден — докато спазмите извиваха вътрешностите и, докато се появи неизбежната диария, докато едва не припадна на няколко пъти. Тази рокля символизираше нещо повече от поддаване
Разбира се, щяха да я принудят да носи роклята. Можеше да я облече веднага или да я бият, докато отстъпи и я облече. Разбира се, можеше и да я накъса на парчета. Макар че това щеше да и достави удовлетворение, то само отлагаше неизбежното. А и нямаше да я пуснат оттук без роклята. В това бе сигурна. Не знаеше обаче дали ще я пуснат навън дори с роклята. Все пак шансът бе по-добър от никакъв. А как би могла да убие Раск Гарадул оттук?
Така че я облече.
Искаше и се да я мрази. Искаше и се да я мрази страстно. Но от години не бе носила нещо, което да и пасва толкова добре. Черногвардейската униформа, разбира се, и пасваше като ръкавица, но онова бяха работни дрехи. Това, шепотът от триенето на фина коприна в кожа, бе нещо съвсем различно. Пасваше и като ножница. Ако роклята не бе ушита толкова съвършено, Карис нямаше да може да диша, камо ли да се движи. Прилепваше идеално по извивките на корема и ханша и, а изобилието от фестони по деколтето привличаше вниманието както към лъскавите гънки от фина коприна, така и към бюста и. Някогашната и рокля със сигурност не бе толкова дълбоко изрязана отзад — няколкото тънки сплетени връзки само подчертаваха голотата на гърба и. Тя сведе поглед към гърдите си — в стаята нямаше огледало — и си помисли: „Дано не ми стане студено.“ Ако и станеше, всеки щеше да разбере.
Роклята и нямаше ли подплата, когато бе онова глупаво шестнайсетгодишно момиче? Нима изобщо не бе забелязала? Честно казано, не помнеше. Помнеше само, че бе обожавала тази рокля. Беше се чувствала като богинята Атират, докато стоеше до Гавин, облечена в нея, дългата и коса хваната с тиара, инкрустирана с диаманти и смарагди, и хората буквално ги боготворяха. Беше убеждавала себе си, че би могла да обича Гавин. Отначало, преди Бала на лукслордовете, изпитваше повече влечение към него, отколкото към Дазен. Със сигурност би могла да раздуха онази жарава до огън.
Дазен винаги се намираше в сянката на по-големия си брат и изглеждаше доволен от това. Гавин беше толкова уверен, толкова властен. Тя бе чувствала непреодолимо влечение към него, също като всички останали. Но след онази нощ на Бала на лукслордовете всичко се бе променило. След като опозна Дазен, изведнъж започна да и се струва, че в Гавин няма кой знае каква дълбочина. Дазен така и не бе разбрал собствената си сила. Той боготвореше Гавин, проектираше собствените си добродетели върху по-големия си брат, беше сляп за недостатъците му и преувеличаваше качествата му. А Гавин се подхранваше от цялото това възхищение, докато не се ояде.
Но Гавин все пак бе красив, елегантен, властен и обект на възхищение. За шестнайсетгодишната Карис мнението на другите хора бе много важно. Винаги бе искала да угажда на баща си, на майка си, на Койос и другите си братя, на магистрите си, на всички. Гавин представляваше всичко хубаво. Той беше Призмата, а брат му, в онзи момент — опозорен беглец и убиец. Карис помнеше как се убеждаваше, че би могла да се задоволи с Призмата. Да се „задоволи“ — с най-почитания, страховит и желан човек в Седемте сатрапии. Освен това, след стореното от Дазен, тя трябваше да се омъжи за Гавин, иначе каквото бе останало от семейството и щеше да бъде съсипано.