Черната призма

Уийкс Брент

Когато слънцето се скри зад хоризонта, Гавин спря да притегля. Можеше да използва и отразената светлина, ако пожелае, но вече бе изтощен. Зарея поглед към осеяната с хилави храсти равнина на юг. Карис се намираше някъде там. Най-вероятно никога нямаше да я види отново, никога нямаше да има шанс да и каже истината. Това го натъжаваше повече, отколкото би сметнал за възможно.

Обърна се и огледа с разочарование свършената през деня работа. Беше се надявал днес да издигне поне половин левга стена. Вместо това бе успял само да положи основите, пък макар и по протежение

на цяла левга. Изненадващо, Аливиана Данавис бе тази, която реши най-трудния проблем досега. Или може би не изненадващо, като се имаше предвид колко умен човек е баща и. Гавин бе крачил покрай изкопа и пръскаше в него жълто. Където имаше стена, оставяше жълтото да я залее като вода, да попие във всяка пролука, подсилвайки камъка и хоросана с магия. Там, където дори основите на старата стена липсваха, притегляше жълтото направо в твърд луксин и създаваше основа, широка седем крачки. Навсякъде закрепваше здраво жълтото към скалата с полуизпарен гъст и лепкав червен луксин.

Но Гавин не само вървеше бавно, а и трябваше да хвърля луксина веднага щом стигне до нивото на земята. Подобно на всеки друг цвят, жълтото имаше маса. Тежеше горе-долу колкото вода, а количеството, което Гавин носеше, бе смазващо. Мускулите му щяха да откажат много преди способността му да притегля. Разбира се, нещата щяха да стават все по-трудни, колкото по-висока ставаше стената.

Беше започнал да използва скеле, но до половин час му стана ясно, че така няма да довърши стената и за месец, камо ли за петте дни, с които разполагаше.

Точно тогава Лив му описа своята идея и подобно на повечето гениални идеи, тя изглеждаше проста и очевидна — след като вече бе изречена.

Гавин положи две релси от двете страни на стената и притегли траверси, които да ги свързват. Добави колела и ремъци, които да го държат, така че да може да виси във въздуха над стената. Колелата се търкаляха по релсите, така че вместо да му се налага да мести скелето на всеки двайсет крачки, скелето се движеше заедно с него. Вместо да хвърля луксина, можеше да го пуска. Това намаляваше физическите усилия до минимум.

Докато нагласи ремъците така, че да не се люшка бясно всеки път, когато хвърли повече луксин, стана късен следобед. Гавин се затъркаля бавно по релсите, като запечатваше жълтия луксин на всеки двайсет крачки и полагаше още жълто върху тези точки. Тъй като до залез-слънце не оставаше много време, той реши да се съсредоточи върху грубото притегляне и вместо да се мъчи с интелектуалното предизвикателство по оформянето на вътрешната част на стената, да създаде колкото се може повече основа.

Напредваше бързо, но все още бе трудно да се каже дали ще успее да завърши проекта навреме. Ако до пристигането на Раск Гарадул издигнеше цяла висока непреодолима стена, но по средата останеха двеста крачки за довършване, цялото начинание щеше да е безполезно.

Гавин се спусна на земята. Отиде с леко залитане до Корван Данавис, който държеше конете им. Мъжът го изгледа загрижено.

— Просто от дълго време не съм стъпвал на крака — рече Гавин.

Корван прие това

безмълвно.

Докато слънчевата светлина се оттичаше от небето, прекосиха няколко квартала и едва тогава Корван проговори:

— Е… значи плениха Карис.

— Ъхъм — рече Гавин, като избягваше да срещне очите му.

— Да смятам ли, че си оставил всичко това зад гърба си?

Гавин не отвърна нищо.

— Добре. Винаги съм смятал, че тя е най-голямата заплаха за плановете ти. Има достатъчно причини да мрази и двама ви и е достатъчно прибързана, за да разруши всичко, без да мисли. Значи ще предизвикаш Раск и ще се надяваш да я убие, за да докаже, че е сериозен?

— Проклет да си — промълви Гавин.

— О, значи не си го преодолял?

Гавин знаеше, че той не говори сериозно за убиването на Карис. Корван може и да разбираше кога убийствата са необходими, но това не означаваше, че винаги го прави.

— Значи тя още не знае?

— Не. Точно затова развалих годежа ни.

— Защото тя най-лесно би прозряла истината или по някаква друга причина? — попита Корван.

— Ние я съсипахме. Дазен изгори дома и, а войната и отне всичко останало. Не осъзнавах, че е останала без нищо — а трябваше. Когато най-сетне и предложих да възстановя семейното и богатство, това вече изглеждаше като обида. Тя ме заплю и изчезна за повече от година. Когато се върна, беше различна.

— Забелязах. Черногвардейка. Изумително постижение. Но ти не отговори на въпроса ми.

Макар че се стъмваше, по улиците бе приятно топло и тълпите даже нарастваха. Хората палеха лампи пред домовете и дюкяните си. Други отмаряха с чашка питие на плоските покриви на къщите. Почти сякаш над тях не надвисваше гибел.

Гавин се огледа и понижи глас.

— Лъгал съм всички. Лъгал съм толкова много, че понякога сам забравям кой съм. След всичко, което аз и брат ми причинихме на Карис, не можех… да му се не види, тя ни е виждала и двамата голи, нали? Ако някой би могъл да ни разпознае, ще е тя. Това щеше да е най-бързият начин да проваля всичко.

— Вярно, но ти се канеше да кажеш нещо друго — рече Корван, забил поглед надолу към седлото, за да даде на Гавин мъничко усамотение.

— Мислех си за това, знаеш ли? Как бих могъл да се оженя за нея и да продължа да я мамя. Или пък ако не успея, как да я убедя, че няма друг избор, освен да пази тайната ми. Но в края на краищата тя се оказа единственото нещо, което не желаех да оскверня. След като избягах, тя се влюби в брат ми. Ако проумееше истината и решеше да ме погуби… — Гавин сви рамене.

Сега вече Корван го погледна в очите.

— Не знам дали да ти се възхищавам още повече заради това, или да се ужасявам, че може да си толкова глупав.

— Обикновено бих предпочел да ми се възхищават още повече.

Корван се усмихна неохотно, но не се засмя.

Продължиха по улиците толкова бързо, колкото можеха да яздят, без да прегазят някого, и стигнаха до Травертиновия дворец вече по тъмно. Железни стоеше на портите. По лицето му играеше нехарактерна за него широка усмивка.