Черната призма
Шрифт:
Един спазъм връхлетя Карис, докато я водеха към централната шатра. Тя се прегърби, останала без дъх. Стисна здраво очи и луксиновите наочници се забиха болезнено във веждите и бузите и. Тя заглади лицето си и изчака, докато яростта на спазъма отслабне. Пое си бавно дъх, овладявайки болката. После даде знак на един от стражите си, сякаш бе кралица и казваше: „Вече съм готова да вляза, благодаря.“
Мъжът отметна покривалото на входа и Карис влезе в шатрата.
Роклята явно бе наистина впечатляваща. Защото в мига, щом пристъпи вътре, всички разговори секнаха.
В шатрата имаше може би към седемдесет
Но Карис почти не забеляза краля, защото от дясната му страна седеше мъж, какъвто не бе виждала никога през живота си. Тя се насили да продължи да върви към Раск Гарадул, поклащайки бедра и шумолейки с полите си, с вдигната глава и отпуснати рамене, като че ли изобщо не бе смутена.
Мъжът беше Омърсен, цветен бяс. Карис бе виждала такъв само веднъж, и онзи бе в ранните стадии на лудостта си. Този тук не беше в ранните стадии, но пък и не изглеждаше луд. Носеше простичка роба на луксиат, само че ослепително бяла вместо обичайното черно на Ороламовите луксиати — цвят, който представляваше признание, че се нуждаят от светлината на Оролам повече от всичко. По лицето му пък нямаше никакви следи от луксиатско смирение.
Но поне лицето му бе предимно човешко — кожа, кости и кръв. Под покритата с белези от изгаряне кожа лежаха нишки зелен луксин, като избелели татуировки, които избиваха към повърхността на скулите и челото му. От шията надолу тялото му се променяше. Кожата бе от чист луксин във всички цветове на дъгата. Сгъвката на лакътя му, която се видя, когато мъжът надигна бокала си в присмехулен поздрав към Карис, беше от гъвкав зелен луксин, както и другите стави и шията му. Всяка повърхност, която нямаше нужда да се движи, бе покрита с плочки син луксин. Той образуваше броня по ръцете и дори по самите му длани, с шипове на кокалчетата и неестествено широки рамене под богохулната луксиатска роба, блестяща с отразена светлина като морето по изгрев-слънце. Значи не бяха плочки от син луксин, а изтъкан син луксин, който бе тройно по-здрав и имаше много по-малка вероятност да се строши, стига човек да притежава уменията и търпението да го сътвори.
Навсякъде между или под другите цветове бе вложен жълт луксин, който непрестанно подновяваше всичко, загубено под въздействието на светлината или естествения разпад. На местата, където плочките се събираха, мазен оранжев луксин ги караше да се плъзгат гладко една по друга. Червеният луксин образуваше архаични шарки от руни и осмолъчи звезди, положени на тънък слой върху сините плочки. Карис не можеше да види дали е вградил надвиолетово в кожата си, но бе сигурна, че е. В края на краищата той бе поставил по средата на всяка от дланите си огнен кристал. Огнените кристали — физическото, запечатано проявление на подчервеното — обикновено издържаха само няколко секунди. Излагането на въздух ги караше да избухнат в пламъци.
Чудовището някак си бе успяло
Последното, което Карис видя, докато се приближаваше да застане пред крал Гарадул, бяха очите му. Халото им бе разкъсано. Отвсякъде. Цветът изтичаше от ирисите на мъжа и обагряше бялото на очите му в целия спектър. Самите цветове се виеха непрестанно — докато Омърсения изучаваше Карис, синьото изби на преден план, а зеленото се гърчеше като змия сред лабиринт от оранжево и червено.
— Карис — каза крал Гарадул, — ти си истинско видение. Прелестна гледка за изстрадалите ми очи.
— А ти си страдалческа гледка за всички очи — отвърна тя, усмихвайки се мило.
Той се засмя.
— Не само по-красива, отколкото като момиче, а и по-остроумна. Карис, присъедини се към нас. Имам дар за теб, но първо искам да се запознаеш с моята дясна ръка. — Той направи жест към Омърсения. — Карис Белодъб, това е Кристалния пророк, Полихромния майстор, лорд Всецветни, Цветния принц, Мистичния просветлен.
— Дълго име — рече Карис. — На майка ти сигурно и е отнемало цяла вечност да те повика на вечеря.
— Избери което ти харесва — каза Цветния принц. Гласът му бе обезпокоително… човешки. Силен, уверен, развеселен, макар и дрезгав като на дългогодишен пушач на трева.
— Тогава избирам Шарения глупак.
Червеното изскочи на повърхността на очите му, но бързо бе сменено от спокойно, развеселено синьо.
— Хайде, Карис, така ли те е учил баща ти да говориш? Едно време толкова се стараеше да му угодиш. Беше такава дама, толкова сладка. Толкова кротка за зелена притегляща.
— Това свърши много отдавна — отвърна тя. — Кой, по дяволите, си ти? Не ме познаваш.
— Напротив — възрази Цветния принц и хвърли поглед към краля.
— И таз добра, дай и да си отвори подаръка рано-рано — промърмори Раск Гарадул с престорено раздразнение.
— Погледни ме, Карис — рече Кристалния пророк. — Не бързай. Вникни отвъд страха си, дребнавото си отвращение, невежеството си.
Карис прехапа език. В този дрезгав глас имаше някаква искреност, някакво желание да бъде познат. Затова се взря безмълвно в мъжа. Тялото му, разбира се, не и помагаше, затова се вгледа в лицето му. Оцветената от луксина кожа и белезите от изгаряне скриваха донякъде чертите му. Едната вежда бе пораснала бяла — дали като реакция на огъня или луксина, не знаеше. Но в него имаше нещо познато.
Оролам! Огънят! Белезите от изгаряне! Някакъв юмрук сграбчи сърцето и и го стисна силно. Не можеше да си поеме дъх. Нямаше начин да е той, той бе мъртъв от шестнайсет години. Но веднъж прозряла, Карис знаеше, че не би могъл да е никой друг.
— Койос — промълви тя. Ето защо Бялата бе пратила нея. Нейният враг беше брат и. Коленете и се подгънаха и тя се тръшна на възглавниците до краля, за да избегне едно твърде дамско припадане.
68.