Черната призма
Шрифт:
Корван подмина една пресечка, където деца играеха на „гада“ — местна игра с кожена топка. Повечето явно имаха тирейска кръв, но отборите бяха смесени. Няколко майки се бяха събрали да ги гледат и стояха близо една до друга, независимо от произхода си, бъбреха си и подвикваха окуражително.
Градът не представляваше буре с барут. Това беше хубаво. Една радикална промяна на властта и беззаконие в един град, където съсед мразеше съседа си, биха предизвикали мащабно кръвопролитие. А Гаристън бе виждал достатъчно кръвопролития.
Водният пазар, който в общи линии представляваше уголемена версия на онзи в Ректън, беше почти
Преди да се насочи към Травертиновия дворец, отиде до Портата на Старицата. Тук, също както при Портата на Пазителката и Портата на Любовницата, статуята бе вградена в стената. Но този път Корван не се интересуваше от статуята. Беше дошъл да наблюдава войниците. Вратите бяха затворени за през нощта, макар че без съмнение отдавна никой не се бе опитвал да напада града. Войниците горе на стената се шегуваха, смееха се, говореха на висок глас, дори започнаха да пият, когато началниците им си тръгнаха. Корван видя и две жени с лъкове върху Короната на Старицата и Тоягата на Старицата — кулите от двете страни на портата, — но след като заеха местата си, те сложиха колчаните на земята, оставиха лъковете ненатегнати и не направиха нито една обиколка.
Значи бяха войници със слаба дисциплина. Войници, които са станали градски стражи не по своя воля. През първата година на окупацията можеше да ги пратят да се бият с разбойници или да патрулират по реката. След това се изтегляха в града и ставаха стражи. Войнишките задължения започваха да им се виждат излишни и дисциплината се разхлабваше. Да седиш на пост в кули, където никога няма за какво да си отваряш очите, скоро се превръщаше в наряд, на който войниците играят комар и пият.
Отправи се към Травертиновия дворец. Разбира се, нямаше начин да пуснат някакъв селяк да влезе от улицата и да се срещне с техния принц, затова, когато наближи главната порта, той се шмугна в една тясна пресечка. След пленяването на Карис бе наблюдавал лагера на крал Гарадул достатъчно, за да реши, че всеки опит за освобождаването и би бил самоубийство. После, когато армията се срещна с други генерали и числеността и нарасна — най-вероятно с насилствено събран набор, — завиха на юг. Корван пък пое обратно към една пещера край Ректън.
Остана почти разочарован, че никой крадец не е открил съкровищницата му. Когато алкалдесата му бе казала, че двамата с дъщеря му могат да останат, той бе скрил всичко, което можеше да го свърже с войната — както заради себе си, така и заради новия си дом. Беше обръснал прочутите си мустаци с мъниста и бе сменил богатите си одежди и оръжията с ленени панталони и бояджийница. Мизерното количество злато, което имаше тогава в джобовете си, сега му се струваше цяло състояние, но през изминалите години нямаше как да го похарчи. Никой в Ректън не притежаваше златни монети, особено пък с лика на сатрапа на Кървавата гора…
Така че сега извади дългата нагъната златоткана туника, забърса с ръка плочника и я остави на него. След нея се появи широк кожен колан, щампован с крокодили с мънички рубинени очи сред осеяни със смарагди блата и чапли с диамантени очи. Накрая извади Предвестник — меча, който бе станал негов едва когато и последният
— Искам да се срещна с човека, който командва тук — каза на стражите.
— Ъъъ… — започна единият объркано и хвърли поглед към другия. Явно не знаеха дали има предвид губернатора, или принца.
— Онзи, който хвърли губернатора в залива — поясни Корван. — Въпросът е спешен.
Стражите се спогледаха и единият каза на другия:
— Няма причина да не му губим времето. Не ни е наредил да проверяваме посетителите му, нали?
Другият войник се ухили.
— Ще ви отведем право при него, сър.
Дори не го попитаха за името му. Корван ги последва, изумен от късмета си. Явно принцът — вероятно някой от по-младите, иначе рутгарците не биха дръзнали да се държат така — не бе направил нищо, за да спечели симпатиите на простите войници. И което бе още по-невероятно, отведоха го право в съвещателната зала. Корван не бе идвал тук от шестнайсет години. Войникът потропа на вратата и веднага му отвориха. Той прошепна нещо от рода на „спешен случай, изглежда важен човек“ и побърза да се омете.
Стражът в съвещателната зала — висок сериозен рутгарец — подкани Корван да влезе и попита тихо:
— Име?
Корван пристъпи вътре. Рутгарският принц се бе привел над една маса с гръб към него.
— Корван Данавис — отвърна Корван.
Един огромен — хем висок, хем мускулест — абаносовочерен страж стоеше между него и принца и твърдите му очи изучаваха Корван, като веднага отбелязаха меча на кръста му. Беше целият в черно. Този принц явно бе куражлия: да се преструва, че си има собствена Черна гвардия. Когато в Хромария узнаеха за това, нямаше да са доволни.
— Корван Данавис — обяви високо стражът. — Твърди, че носи спешно съобщение за вас, милорд Призма.
Сякаш мълния порази и тримата наведнъж. Черногвардеецът — истински черногвардеец, в името на Оролам! — измъкна два пищова и сините му очила се озоваха на носа му само миг след като чу името на Корван.
Призмата — не някакво си принцче, а самият Гавин Гайл — се изправи и се обърна. Устните му се извиха в усмивка.
— Генерал Данавис, много време мина.
60.
Гавин се постара да запази неутрално изражение. След шестнайсет години Корван Данавис още изглеждаше във форма, здрав и явно с все така буден ум. Кожата му бе силно загоряла, без съмнение в опит да прикрие луничките си и да прилича колкото се може повече на тиреец, и нямаше и помен от мустаците му с мъниста. Сините му очи бяха изпълнени с червено хало само до половината, не много повече от последния път, когато Гавин го бе виждал. Бръчките му обаче — както от усмивки, така и по-дълбоките бръчки на тревога — бяха нови. Очите му се стрелнаха към Железни. Изглеждаше слисан.