Диамантите на Рурк
Шрифт:
— Покажи си лицето — чу се оттам.
На върха на пилона имаше камера. Джералд подаде глава от прозореца на колата и погледна в обектива. Чу се изщракване и бръмчене и черната порта се отвори. Джералд подкара навътре.
Мистър Рурк беше голяма работа. Човек никога не знаеше с какво може да го изненада. Всеки четвъртък следобед от три седмици насам той даваше на Джералд по шестстотин долара в брой, без да иска нищо в замяна. Джералд непрекъснато му повтаряше, че трябва да заслужи парите и мистър Рурк все обещаваше, че ще му предостави
Чакъленият път минаваше през една ливада и свършваше пред двуетажна дървена къща, където беше паркирана тойота терсел. Джералд спря до нея. Излезе от колата си и раздвижи рамене под сакото на синия си вълнен костюм. Купил го бе от магазина за гиганти. Това беше първият му костюм и му струваше по-голямата част от седмичната заплата — ако това беше точната дума. Но подсъзнателно чувстваше, че въпреки неугледния си външен вид, мистър Рурк ще отдаде дължимото на деловия му костюм.
Джералд подръпна краищата на сакото и се приближи до вратата. Преди да успее да почука Рурк се появи на прага и го покани да влезе.
Интериорът беше такъв, какъвто би се очаквало от човек, който купува дрехите си от най-евтините магазини, Напомни му за апартамента, в който Джералд живееше с майка си и сестра си в Сан Франциско. Рурк имаше пари, а живееше като тях.
Не биваше обаче да го подценява. Щом мистър Рурк предпочиташе да си харчи парите за коли, вместо да си купува мебели, Джералд нямаше нищо против.
В едно тапицирано с брокат кресло се мъдреше трети човек. Някакъв тип малко по-възрастен от Джералд, с подпухнали устни и черна, сресана назад коса, намазана с брилянтин, сякаш нощем се правеше на Елвис Пресли в баровете.
— Джералд, това е Хармън — представи го Рурк. — Хармън — Джералд.
Хармън кимна намусено и Джералд направи същото. Хармън беше с тънка риза и Джералд видя, че е мускулест, в добра форма. Големи, възлести ръце и рамене и яки гръдни мускули, които преминаваха в тънка талия. Съвсем не беше като Джералд, който беше равен навсякъде.
— Доста усилия полагаш за тялото си — отбеляза Джералд.
— Помпя си мускулите, увеличавам ги — отговори Хармън. — Трябва да го нравя.
— Той се явява на конкурси за хармонично развито тяло — обясни Рурк с леко раздразнение. — Миналата година зае четвърто място в тежката категория на областните съзтезания.
— Трето. При това не бях в много добра форма — рече Хармън.
Той дори не разбра, че Рурк се занася с него.
— Сега вече съм в отлично състояние — добави здравенякът.
— Хареса ли ти колата? — обърна се Рурк към Джералд.
— Да. Страхотна е — отговори Джералд.
— Искам ти и Хармън да свършите една работа. Ще се справите ли?
— Като нищо — отговори Джералд.
Рурк бръкна зад дивана. Извади смачкана кафява торбичка за пазаруване, която изглеждаше пълна до половината.
— Ще я занесете на едно място — каза Рурк. — Хармън знае къде. Там човекът ще ви даде един пакет. Донесете ми го днес следобед. И не спирайте
— Добре — рече Джералд и взе торбичката.
— Отвори я — каза му Рурк. — Искам да знаете за какво става дума.
Джералд надникна в торбичката. Вътре имаше пачки банкноти, стегнати с ластик. Никога не бе виждал толкова много пари на куп.
— Осемдесет и пет хиляди — каза Рурк. — Щатски долари.
— Добре — повтори предпазливо Джералд.
— Онзи човек ще ги преброи, след като си тръгнете. Имам му доверие. Каже ли, че са по-малко, ще му повярвам. Разбирате ли намека ми?
— Мисля, че да — отговори Джералд.
— Искаш ли да преброиш парите, за да няма недоразумения?
— Ако не възразяваш.
Хармън изсумтя, сякаш това беше най-шантавото нещо, което бе чувал. Каза, че ще почака навън и излезе.
— Седни — каза Рурк на Джералд.
Посочи едно канапе, тапицирано с изтъркан син велур. До него имаше масичка за кафе. Джералд седна, изтърси парите на масичката и започна да брои първата пачка.
— Разбра ли какво трябва да направиш? — попита Рурк.
— Да. Мисля, че схванах.
— Хармън върши това най-малко два пъти месечно от девет месеца насам. Нито веднъж не е поискал да ги преброи.
— Провървяло му е. Можеше да се окаже в доста неприятно положение. И то само заради някоя неволна грешка.
— Аз съм ги броил — каза Рурк.
— Не се обиждай, но всеки греши.
— Така е.
Рурк седеше и го гледаше. Джералд броеше внимателно, пачка по пачка. Възможно е мистър Рурк да го изпитва. Може да е пъхнал някоя петдесетачка повече. Но парите се оказаха точно, колкото каза.
Джералд сложи банкнотите в торбичката и я стисна в ръката си. Реши, че ако мистър Рурк му възложи още такива задачи, ще си купи хубаво дипломатическо куфарче. От истинска кожа. Тази торбичка го притесняваше.
— Даваме ги на онзи човек и ти носим онова, което ни даде — така ли?
— Направи го и това е достатъчно.
— Ще го направя както трябва — обеща Джералд.
— Не ме попита дали е незаконно.
— Предполагам, че е. Иначе щеше да ги изпратиш с чек или пощенски запис. Щеше да ти излезе много по-евтино.
— Харесва ми как разсъждаваш. Наистина е незаконно. Но не е опасно. Освен ако някой не се опита да ти измъкне мангизите от ръцете.
— Досега никой не ми е отмъквал нищо — отговори Джералд. — Не разбирам защо биха започнали точно от днес.
Джералд знаеше, че вече трябва да тръгва. Нещо обаче го безпокоеше. Искаше да си го изясни.
— Мистър Рурк, знам, че ти дължа много повече от това — рече той.
— Харесваш ми. Ти си верен. Това е азиатско схващане. Бъди добър към онези, които са добри с теб. Тук е точно обратното. Ние сме добри към хората, които искаме да смаем или да убедим в нещо, но не зачитаме благодетелите си. Азиатците знаят кое е най-важното. Сигурно си наследил тази черта от баща си.