Диамантите на Рурк

Финч Филип

На една от стените имаше вградена библиотека. Нол разгледа заглавията. Броеве на „Нешънъл Джиографик“, любовни романи с меки корици на „Арлекин“, „Рийдърс Дайджест“. Тъкмо се накани да се обърне, когато съзря „Практичен наръчник по фермерство“ на най-горната лавица.

Аха.

Измъкна книгата. Беше твърде лека за обема си.

Нол се приближи до вратата и погледна към хола. Хейс навиваше на руло килима. Кейтлин слагаше чиниите в кутия и мърмореше нещо за сантименталните боклуци.

— Тихо — изсъска Нол, после се върна в стаята и

разтвори наръчника.

Страниците бяха изрязани отвътре, така че да образуват кухина, в която имаше портмоне с пачка зелени банкноти.

Нол захапа фенерчето. Сърцето му затуптя силно и бързо. Купчината пари беше дебела около два сантиметра и половина и когато ги прерови, видя, че всички са стотачки. Дръпна ципа на портмонето и го пъхна в ризата си.

Съвсем не се изненада, че намери такова съкровище. Нищо, което хората правеха с парите си, вече не беше в състояние да го изненада.

Върна се в коридора, като се опитваше да се държи естествено.

Хейс беше прибрал сребърните съдове и порцелана в кутия и бе навил килима.

— Ралф — каза той. — Килимът ни харесва. Може да е оригинален персийски. Ще го вземем, а останалото оставяме на теб, ако си съгласен. Квит ли сме?

— Предполагам — отговори Нол.

Не искаше да говори за тези неща. Искаше само бързо да излезе оттук, да се измъкне с онова, което беше прибрал. Но си каза, че не бива да бърза. Крадците никога не бягат.

— Ако наистина се окаже персийски, правите доста изгодна сделка. Колко — около две хиляди на дребно?

— Кой плаща сега на дребно? — рече Хейс.

Кейтлин се приближи с една кутия в ръка и извика:

— Добре де, опаковах чиниите, но няма да си играя с тези смотани фигурки. Боклук. Щом ти харесват толкова много, увий си ги сам и ги прибирай.

— Ще взема и английските порцеланови чаши.

— Всичко е твое, Ралф.

— Може да увиете чашите в килима.

Как само си прекарваше времето! Пазареше се с две богати хлапета.

— Аз ще го направя — рече Хейс.

— Знаете кое е ценно — каза Нол, като взе няколко вестника и започна да увива фигурките.

— Не ти ли е минавало през ума, че може да сме художници? — попита Кейтлин.

Тя беше в дневната, близо до семейните фотографии на стената. Нол не й обръщаше внимание — беше зает.

— Това е подмяна на действителността — представление. Можем да продаваме билети. Хората биха дали доста пари, за да гледат такова изпълнение.

Нещо в гласа й накара Нол да вдигне глава. Тя държеше една от снимките — черно-бяла, на момченце с велосипед. Кейтлин метна фотографията и тя полетя из стаята, като се разби в камината.

— Не прави това — каза Нол.

— Кое? Това ли?

Тя взе още един портрет и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се строши на отсрещната стена.

— Недей — повтори Нол.

— Я си увивай боклуците! Прави си удоволствието, а аз — моето.

— Ти си опасна — каза Хейс, като се опита думите му да прозвучат като шега, но не се получи, защото знаеше,

че това е вярно.

— Точно така — потвърди Кейтлин.

И тя го знаеше.

После счупи още една фотография. Нол не помръдна. Не можеше да я понася, но полагаше усилия да стои и да гледа. Не знаеше защо изобщо му пукаше, но беше така. Кейтлин запрати още един портрет към прозореца и стъклото се разтроши на парчета. На Нол звукът му се стори силен и безкраен — експлозия от стъкълца, които летяха и дрънчаха, докато се сипеха наоколо.

— Хайде — рече Нол, напрегнат и ядосан. — Време е да тръгваме.

— Но ние едва сега започваме — възрази Хейс.

— Дори още не съм загряла — добави Кейтлин.

Нол не отговори. Той взе инструментите и двата чувала със сребро и се отправи към задната врата, като се провикна от коридора:

— Взимам микробуса. Ще ви чакам отзад. Не забравяйте порцелана ми. Щом искате килима, донесете и него.

— Не бъди такъв мухльо — рече Кейтлин. — Току-що дойдохме тук.

— Побързайте, защото иначе ще се връщате пеша.

Нол забрави, че трябва да действа тихо и тръшна вратата след себе си — толкова беше ядосан. Вбеси се още повече, че бе допуснал Кейтлин да го изкара от равновесие. Остави чувала със среброто зад високата ограда, до портата, излезе на тротоара и бързо закрачи към микробуса.

Качи се вътре и сложи парите под седалката. Това предизвика у него лека тръпка на възбуда и го развълнува. Сетне вкара микробуса зад вилата. Там нямаше никой.

Остави мотора включен. Излезе от колата и чу, че в къщата Кейтлин се смее и пищи. До оградата бяха само чувалите със среброто. Нищо друго. Нол не искаше да оставя микробуса да се вижда, но нямаше друг избор. Влезе в кухнята. Навсякъде беше разсипана храна. На пода имаше счупени буркани. Всичко беше омазано с горчица и доматен сос. По подметките му полепна брашно. Той влезе в хола и изкрещя:

— По дяволите! Какво правите?

Долови мириса на прясна боя. В следващия миг яркият цвят го заслепи. Върху бежовия килим течеше жълта боя. Стените и таванът бяха оплескани с тъмносиньо, а брокатената тапицерия на дивана и креслата — в червено. Кейтлин стоеше в средата на стаята и държеше кутия с боя, а до краката й се търкаляха четири празни.

— Пребоядисвам — осведоми го тя и хвърли кутията.

Във въздуха се изви бял водопад, които се изсипа върху пианото.

— По дяволите! — възкликна Нол.

— Аз откачих! — извика тя. — А ти, сладурче, и ти ли откачи?

— Да — отговори Хейс.

Той стоеше до нея. Отвори още една кутия с боя и я подаде.

— Тръгваме — каза Нол.

— Чакай, Ралф — рече Кейтлин и метна кутията.

По ловната сцена се разплискаха дебели петна с цвят на слонова кост и Кейтлин изписка.

Хейс запрати синята боя върху масата в трапезарията.

— Вие сте жалки — каза Нол и взе кутиите с английския порцелан и фигурките. — Изнасям това, връщам се за останалото и изчезвам оттук.