Диамантите на Рурк
Шрифт:
Близо до хребета Нол започна да се чуди дали онези двамата не са го забелязали. Според знаците пътят свършваше на върха на възвишението. Може би го водеха към задънена улица, за да се посмеят за негова сметка и да му напомнят кой е по-умният.
Беемвето се шмугна в една алея за коли. Нол веднага спря и угаси фаровете и мотора.
Беемвето се скри от погледа му. Следователно и те не виждаха микробуса. Нол излезе навън и тръгна по пътя. Стигна почти до хребета. Никакви къщи не се виждаха, само хълмисти
Нол изкачи още един завой и видя беемвето в алеята пред една къща, редом до един мерцедес, лендроувър и шевролет с гюрук. Хейс и Кейтлин се изкачваха по каменните стъпала на осмоъгълната постройка, кацнала на самия връх на хълма. Спряха пред външната врата. Хейс извади ключовете, отвори и двамата влязоха вътре.
Запалиха лампите. Къщата беше разположена на около хиляда и петстотин квадратни метра. А може би и на повече, защото някои от по-ниските нива бяха скрити в източната страна на склона.
Сградата беше солидна. Гредите от червено дърво под стрехите бяха широки колкото подпори на железопътен мост. Къщата сякаш беше вкоренена във възвишението. Да я преместиш, би означавало да повдигнеш цяла планина.
Нол се качи отново в микробуса и се върна надолу по хълма. Пред очите му още беше онази осмоъгълна къща на хребета, като боен кораб, порещ Океана. Същевременно си представяше Хейс и Кейтлин в хола на вилата в Пиемонт, сред разплисканата боя и летящите парчета стъкло.
Трудно му беше да проумее всичко това. Нол знаеше, че животът поднася всякакви изненади и е несправедлив, но това вече беше прекалено.
Хора като тях. С такава къща.
9.
Кейтлин мълча, докато се прибираха у дома. Не пророни нито дума, докато се приготвяха за лягане. Тя можеше да те побърка с бъбренето си, но според Хейс мълчанието й беше по-лошо.
Легнаха й загасиха лампата.
— Съжалявам, че не се забавлява — рече Хейс.
— Напротив.
— Имам предвид неприятностите. Не ти хареса.
— Прекарах добре. Оплаквам ли се? Не.
— Аз прекарах добре — каза той.
— Би трябвало — отговори тя.
В крайбрежния град Кармел те за пръв път вкусиха от върховната наслада на престъплението. Може би стана случайно.
Една неделя, на път за дома, те решиха да вечерят в един японски ресторант на улица „Сан Карлос“ в Кармел. Пиха саке. Щом се приготвиха да тръгват, Хейс остави сметката на Кейтлин и отиде до тоалетната. Когато излезе от ресторанта, Кейтлин го чакаше на тротоара.
— Колко беше сметката?
— Нали ти я дадох?
— Глупости, ти я взе.
— Не съм. Оставих я на масата.
— Не си.
— На масата е, Кейтлин.
— Дали не я забравих?
Тя се преструваше, сякаш наистина бе забравила сметката. Хейс се обърна да се върне в ресторанта, но тя го хвана за ръката и каза:
— Недей.
— Трябва да платя сметката.
— Защо?
— Това са осемдесет и четири долара.
— Да.
— Мисля, че можем да си позволим да ги платим.
— Знам, но дали искаме?
В този миг Хейс започна да се чуди дали Кейтлин действително е забравила да плати. Не беше сигурен, но и не си направи труда да попита.
— Може би трябва да изчезваме — предложи тя.
Тръгнаха по тротоара. Колата им беше паркирана на следващата пряка. Нощта беше хладна и мъглата се виеше в краката им. Хейс очакваше, че управителят на ресторанта ще се втурне подире им, заплашително размахал сметката. Кейтлин каза на Хейс да върви, да не бяга. Чувстваха се добре — погълнати от мъглата, със съзнанието за това, което бяха сторили.
В колата Кейтлин го прегърна и го притисна до себе си.
— По дяволите — рече Хейс. — Направихме го.
Поемаше дълбоко хладния и влажен въздух, ухаещ на борове и морска сол. Хейс не си спомняше кога за последен път бе вкусвал въздуха, който дишаше.
— Изплаши ли се? — попита Кейтлин. — Мен не ме беше страх. Страхотно преживяване. Сякаш душата ти излиза от тялото.
Не разговаряха много, докато пътуваха за дома си. Но Хейс знаеше, че пак ще избягат от някой ресторант, без да платят. Така и стана. Два пъти за две нощи, в различни ресторанти.
Оказа се лесно. Хората ги харесваха. Никой не предполагаше, че ще откраднат нещо.
Но изведнъж им писна, именно защото беше лесно.
Нямаше ли риск, нямаше и удовлетворение.
Същата вечер Кейтлин влезе в един магазин за алкохол, пъхна бутилка каберне от 1968 г. под мантото си и излезе. В колата развълнувано каза на Хейс, че това вече е нещо възбуждащо. Беше въодушевена и черпеше енергията си от озона във въздуха.
Известно време крадяха от магазините. Имаше риск. Можеше да ти се случи нещо, когато излезеш от магазина с бутилка вино от двеста и двадесет долара, без да си платил, или със сребърни свещници, или с древен индиански идол с дърворезба.
Това продължи няколко седмици. Накрая вълнуващата тръпка постепенно се износваше и отслабваше. Кейтлин стана раздразнителна като котка, тръгнала на лов. Хейс се чудеше какво ще последва.
Бяха на вечеря в Сан Франциско с делови партньори, когато се поведе разговор за кражби с взлом. Две от жените бяха заварили домовете си разбити и обрани.
Имаш чувството, че са те изнасилили, както се изрази една от жените. Да знаещ, че някакъв идиот е нахлул в дома ти и е ровил в гардероба ти.