Диамантите на Рурк
Шрифт:
Гибс поклати глава. Хейс я удари през устата. Силно. Изражението му изобщо не се промени. Зашлеви я, както разговаряха, и после пак придоби онзи коцкарски вид. Единствената разлика беше, че сега Гибс бе навела глава на една страна.
Тя му обърна гръб. Нол си помисли, че ще излезе.
Но тя се отправи към прозореца и спусна щорите.
— Задник — каза Нол на глас.
— Какво? — попита Рой.
— Исках да кажа глупак.
Изведнъж му писна да наблюдава Хейс. Поне засега. Включи двигателя и той забръмча приятно.
— Прибираме
— Да — отговори Рой след няколко секунди.
— Добре.
Нол излезе на задна скорост, като се радваше, че се маха от това място.
— Виж какво съм намислил — каза Хейс на Уелкъм, докато стояха на прозореца. — След няколко минути ще се качим на Тибурон. Ще ти покажа къде живея. Ще те запозная със съпругата си. Вече й разказах за теб и тя иска да те види. Много държи на това.
— Добре — отговори Уелкъм.
— Ще пийнем вино, ще вкусим от хубавия живот, а? Ще отидем на ресторант. Да разнообразим войнишката храна.
— Добре. Чудесно.
Уелкъм нямаше нищо против някой друг да планира целия му ден. Имаше чувството, че пак е във флотата.
— Тръгваме след няколко минути — продължи Хейс. — Имам малко работа тук, в сградата. Няма да се бавя. Да речем половин мас.
— Както кажеш.
— Да не избягаш.
— Няма къде да отида — отговори Уелкъм, преди да разбере, че Хейс се шегува.
Хейс излезе и Уелкъм остана сам в апартамента. Не беше лош. Намираше се в хубав квартал. Но нещо го караше да се чувства неловко и след като погледа няколко минути уличното движение, осъзна, че няма представа къде се намира. Някъде в Сан Франциско. Но, по дяволите, градът беше голям. Качеше ли се на някое такси, нямаше да може да се върне тук.
Уелкъм съзря един телефон пред магазина за плодове и зеленчуци на ъгъла. Слезе долу и пресече улицата. Кракът го болеше. Защо не си взе бастуна? Набра номера на Грейс, но никой не вдигна.
Влезе в магазина, като се надяваше, че ще имат карта на града. Щеше да си я купи и да я изучи, за да се ориентира. Не обичаше да не знае къде се намира. Но в магазина нямаше карти. Накрая си купи овесени ядки, хляб, захар и мляко за закуска.
Изведнъж осъзна, че не само мястото му е непознато. Не познаваше и хората. Беше изолиран. Никой не го познаваше. Никой не очакваше нищо от него.
Досега чувството за дълг и отговорност го бяха задържали на едно място. Но днес не дължеше никому нищо. Можеше да прави каквото поиска. Знаеше, че би трябвало да се чувства щастлив. Беше свободен. Но това го изнервяше. Сякаш се беше изгубил.
Уелкъм се върна в апартамента толкова бързо, колкото му позволяваше кракът. Седна до прозореца и зачака. Надяваше се, че Хейс няма да се забави прекалено дълго.
Нол и синът му се прибраха у дома няколко
Рой изтича към нея и викна:
— Хрътки от ада!
Тя погледна Нол и попита:
— Откъде, за Бога…
— Не питай мен — отговори Нол. — Научава разни неща. Де да знам откъде.
23.
По пътя за дома си Хейс спря пред един магазин за деликатеси на Юниън стрийт.
Уелкъм влезе с него. Хейс поръча печени на грил пилешки гърди със стафиди, печен патладжан с козе сирене, пресен босилек и марули. После минаха покрай „Президио“, нагоре по магистралата и по моста Голдън Гейт.
Океанът се намираше вляво от Уелкъм, а отдясно — заливът. Мостът не беше златен, а червеникав. Хейс каза, че Голдън Гейт е всъщност устието на залива. Мястото се казвало така още преди да има мост там.
Бяха в средата на моста. Уелкъм се огледа. Никога не беше минавал по Голдън Гейт, но знаеше какво ще види. Нали непрекъснато го даваха по филмите, телевизията и рекламите. Той погледна през дясното си рамо и пред очите му се разкри поразителна гледка — очертанията на Сан Франциско, белите административни сгради в центъра и пристаните, прорязали залива.
Непрекъснато даваха този изглед в телевизионния сериал „Улиците на Сан Франциско“.
Вляво от Уелкъм, на отсрещната страна на панорамата, се извисяваше една отвесна скала, която сякаш беше покрита с мъхест зелен филц. Оттам можеше да се види целият град. Един продавач на портативни диктофони се бе хвърлил с колата си от тази скала. Оттам бе скочил и един смотаняк — от радост по новата си тойота.
Ами, да. Уелкъм позна това място веднага.
— Не е лошо, а? — попита Хейс.
— Това е най-малкото, което може да се каже.
— Как ти се вижда градът? Като се има предвид, че още не си видял и една десета от него.
— Не разбирам много от градове. Морските пехотинци обитават забутани места.
— Предполагам, че си пътувал много.
— Да. Видях доста заливи, пустини и джунгли. Ако искаш да ти разказвам за джунглите — готово. Но не съм виждал много градове. Бях известно време в Бейрут, Риад, Панама Сити, Сан Салвадор. О, да, и в началото на ’87-ма бях в Триполи, Либия.
— Разбира се.
Хейс го погледна така, сякаш искаше да каже: „Я не продавай краставици на краставичаря!“
— Макар че бях само на пристанището. Това не се ли брои? С водолазна екипировка. Пътувахме с една от онези двуместни подводни лодки, които се изстрелват от голямата подводница. Нямах много време да разглеждам забележителностите на града.
Недоверчивостта на Хейс постепенно се изпари, както изчезва драсканица от тебешир след дъжда.
— Предполагам, че Сан Франциско ти се струва много хубав след всичко това — рече той.