Гай-джин

Клавел Джеймс

— Да, да.

Двамата пиха чай. После шампанско в клуба, където Анри беше явно добре известен и популярен член. Преди да се разделят, французинът каза:

— Върбовият свят заслужава грижа и внимание. Ще бъде чест за мен да съм един от вашите водачи.

Благодари му, макар да знаеше, че никога няма да се възползва от предложението. „Какво ли става с Анжелик? Ами ако хвана някои от онези срамни болести, гонорея или френската болест, която французите наричат английската болест, а лекарите сифилис; Джордж Бабкот спомена многозначително, че я има във всяко пристанище в Азия и Средния изток…: «Виждал съм много

случаи тук сред японците, не всички европейки са свързани с тях. В случай че си падаш по тънката част, носи презервативи. Те не са много сигурни, или по-добре не го прави, ако знаеш какво имам предвид.»“

Филип Тайърър потрепери. Той имаше само един-единствен опит. Преди две години се бе напил яко с няколко приятели студенти след последните изпити в публичния дом „Стар и Гарбър“ на Понт стрийт. „Сега е времето, Филип, стари момко. Всичко е нагласено, тя ще го направи за две пени, нали, Флоси?“ Въпросната дама беше момиче на бара, на около четиринайсет, и всичко стана безумно бързо в спарената, воняща дупка на горния етаж — пени за нея, пени за съдържателката. Месеци по-късно той се изплаши безумно да не е прихванал нещо.

— Имаме повече от петдесет чайни, както ги наричат, или кръчми, от които да си избираме жени в нашата Йошивара, всичките са разрешени и се контролират от властите. Но внимавай, не ходи никъде в Пияния град. — Това беше нехигиеничната част на колонията, където се намираха долнопробни барове и бордеи, скупчени около единствения европейски публичен дом. — Той е за войници и моряци, за паплачта от лентяи, комарджии и авантюристи, дето се събират там по негласно споразумение. Във всяко пристанище има от тях, тъй като още не съществува полиция, нито пък някакви имиграционни закони. Може би Пияният град е със защитна преграда, но не е разумно да се посещава след мръкване. Ако държиш на портфейла и личните си вещи, не ги изваждай там. Мусуко-сан заслужава повече.

— Какво?

— О, това е много важна дума. Мусуко означава син или член. В изискания стил Мусуко-сан означава уважаемият ми син или господин синът ми, но на местен жаргон си е чисто и просто член или моят член. Момичетата се наричат мусуме. Всъщност думата означава дъщеря или моята дъщеря, но във Върбовия свят — вагина. Човек се обръща към своето момиче „Конбануа, мусуме-сан“ — Добър вечер, cherie. Но ако го каже с намигване, тя знае какво той има предвид. Как е тя? Как е нейното златно пиленце, както китайците понякога наричат онова местенце — те са толкова мъдри, китайците, защото всичко се храни със злато и се отваря със злато по един или друг начин…

Тайърър се излегна, забрави за тетрадката, мозъкът му вреше. Почти машинално (малката книжка укийо-и, която бе скрил в куфарчето си, стоеше отворена) той започна да изучава илюстрациите. Рязко я върна на мястото й.

„Няма смисъл да гледам тези мръсни рисунки“ — помисли си, изпълнен с отвращение. Свещта вече се стичаше. Той я духна, легна си, усети познатата болка в слабините.

„Какъв щастливец е Андре. Очевидно си има държанка. Навярно е чудесно дори и само половината от това, което той ми каза, да е истина.

Чудя

се, дали ще мога да си намеря и аз някоя? Мога ли да я купя с договор? Андре каза, че мнозина го правят тук и наемат малки къщички в Йошивара, тайни и дискретни, ако човек така иска. Говори се, че дори посланиците имат по една. Сър Уилям със сигурност ходи там поне веднъж в седмицата — мисли си, че никой не знае, но всички го шпионират и му се смеят — само холандецът нямал, според слуховете бил импотентен, и руснакът, който открито предпочита да изпробва различните къщи…

Да рискувам ли, ако мога да си го позволя? Накрая Андре ми намери специална причина: «Да научите японския бързо, господине, опознайте креватния речник — това е единственият начин».“

Последната мисъл, която го обзе, преди да заспи, беше: „Чудя се защо Андре е толкова любезен към мен, толкова словоохотлив. Рядкост е французин да бъде толкова откровен с англичанин. И, странно, той не спомена нито веднъж Анжелик…“

Беше преди зазоряване. Ори и Хирага, изцяло скрити под дрехите на нинджа, излязоха от бърлогата си в парка на храма, огледаха Легацията и затичаха безшумно надолу по хълма, по дървения мост и по алеята. Водеше Хирага. Видя ги едно куче, изръмжа, хвърли се към тях и умря. Изкусната малка дъга на меча на Хирага бе мигновена: замахна с огненото острие почти в движение. Ори внимателно го последва. Днес раната му започна да гнои.

Хирага спря в сянката на някаква ъглова къщурка.

— Тук е безопасно, Ори! — прошепна той.

И двамата мъже бързо смъкнаха дрехите на нинджа и ги натъпкаха в торба, и Хирага я преметна на гърба си; облякоха си невзрачни кимона. Хирага изчисти старателно сабята си, като използва копринено парче, което носеха всички фехтовачи, за да предпазват остриетата, после пъхна меча в ножницата.

— Готов ли си?

— Да.

Хирага отново поведе напред, ориентирайки се без грешка в лабиринта, подслоняваше се, където можеше, колебаеше се на всяко открито място, докато не се увереше, че са в безопасност; не биваше да бъдат забелязани от никого, после се втурваше, устремен към техния безопасен дом.

Двамата наблюдаваха Легацията от ранна утрин, будистките свещеници се преструваха, че не ги виждат; още щом ги забелязаха, разбраха, че двамата не са крадци, а и Хирага се бе представил, съобщил им бе и целта им: да шпионират гай-джин. Всички свещеници бяха фанатични ксенофоби и настроени срещу гай-джин, които отъждествяваха с йезуитите, все още техния най-омразен и плашещ ги враг.

— О, вие сте шиши, тогава заповядайте — рече старият монах. — Никога няма да забравим, че йезуитите ни съсипаха или че шогуните Торанага са жива напаст.

Тайро Накамура, който бе наследил властта, я разшири извънредно много и противопостави будистките свещеници и йезуитите, подлагайки ги на преследване, страдания и убийства. После дойде Торанага.

Торанага, толерантен към всички религии, но не и към чуждестранното влияние, следеше всички покръстили се даймио, които се бяха борили първоначално срещу него в Секигахара. Три години по-късно стана шогун, а две години след това се отказа в полза на сина си Судара, но запази действителната власт — стар установен японски обичай.