Гай-джин

Клавел Джеймс

— Естествено. В Европа имаме много, както знаете. И ако императорската френска полиция трябваше да е тук за подсилване, ние…

— Да, добре… Сър Уилям беше изморен. Ясно е, че вашият колективен съвет е да съм твърд с тях?

— Груб и твърд — отсече граф Сергеев.

La.

— Разбира се — съгласи се Сьоратар. — Надявам се, че вече си го мислите, сър Уилям.

Посланикът задъвка един сандвич и допи чая си.

— Добре. Ще закрия срещата сега, ще я свикам повторно в десет сутринта с ултиматума: среща с шогуна до седмица, убийците, обезщетения

и т.н. — разбира се, с вашето одобрение.

Сьоратар се изкашля.

— Предполагам, Сър Уилям, ще им бъде трудно да уредят среща с шогуна, защо не го запазите за по-късно, когато ще имаме подкрепления и истинска причина да поискаме среща? За да можем да покажем сила, която да поправи злото.

— Умно — рече насила прусакът.

Сър Уилям се замисли за това удивително единомислие, но не можа да открие никаква грешка или скрит риск.

— Много добре. Ще искаме „по-ранна среща“ с шогуна. Съгласни ли сте?

Те кимнаха.

— Извинете ме, Сър Уилям — намеси се любезно Андре Понсен, — мога ли да ви предложа аз да им съобщя вашето решение? Да откриете и после веднага да закриете срещата за вас ще бъде някак си загуба на репутация. Съгласен ли сте?

— Много умно, Андре — заяви Сьоратар.

Всички знаеха, че Понсен е само случаен търговец с малко познания на японските обичаи, бръщолевещ японски, личен негов приятел и случаен преводач. Всъщност Понсен беше високо ценен шпионин, който работеше, за да изложи и неутрализира всички британски, германски и руски домогвания в Япония.

— Е, сър Уилям?

— Да — отвърна Сър Уилям замислено. — Да, прав сте, Андре, благодаря. Не трябва да го направя сам. Лим!

Вратата се отвори мигновено.

— Хей, господар?

— Доведи младия господар Тайърър бързо, бързо! — После рече на другите: — Тайърър може да го направи вместо мен. Тъй като това е британски проблем.

Когато Филип Тайърър се върна в приемната, обърната към предния двор, той се приближи до Йохан с толкова много достойнство, колкото можеше да събере. Чиновниците на Бакуфу не обръщаха внимание и продължаваха да си бъбрят, Йоши стоеше леко встрани, Мисамото — до него, той бе единственият, който не говореше.

— Йохан, предай им комплименти от сър Уилям и им кажи, че днешната среща се отлага и трябва да се съберат утре в десет, когато той очаква, че ще му поднесат задоволително решение за убийците, обезщетението и гаранция за ранна среща е шогуна.

Йохан побледня.

— Точно така ли?

— Да, точно така. — Тайърър също бе уморен от колебанието, постоянно си спомняше насилствената смърт на Джон Кентърбъри, сериозните рани на Малкълм Струан и ужаса на Анжелик. — Кажи им го!

Проследи как Йохан предаде краткия ултиматум на гърления холандски. Японският преводач пламна и започна дълъг превод, докато Тайърър оглеждаше чиновниците внимателно, без да се издава, че го прави. Четиримата бяха вежливи, последният — не, дребният мъж с тесни очи и мазолести ръце, който бе забелязал по-рано — на другите ръцете бяха фини. Този мъж отново започна да шепне на най-младия и най-красив чиновник Уатанабе, както правеше от време на време през целия ден.

„Иска

ми се, за Бога, да можех да разбирам какво си говорят“ — помисли си Тайърър раздразнено, решен да направи всичко, което е необходимо, за да научи езика бързо.

Когато шокираният и смутен преводач свърши, настана тишина, нарушаваше я само поемането на дъх, макар че всички лица останаха невъзмутими. По време на превода той забеляза два погледа, хвърлени тайно към Уатанабе.

„Защо ли?“

Сега, изглежда, чакаха. Уатанабе сведе очи, скри се зад ветрилото си и измърмори нещо. Веднага тесноокият мъж до него стана непохватно и рече нещо кратко. С облекчение те всички станаха и се изнизаха тихо без поклони. Уатанабе беше последен, с изключение на преводача.

— Йохан, те наистина получиха съобщението този път — рече щастливо Тайърър.

— Да. И бяха като препикани.

— Очевидно това е искал и сър Уилям.

Йохан избърса челото си. Беше кестеняв и средно висок, слаб, но силен, със сурови черти на лицето.

— Колкото по-скоро станеш преводач, толкова по-добре. Време е да си ида у дома при моите планини и снегове, докато все още главата ми е непокътната. Има твърде много от тези кретени, а те са непредсказуеми.

— Като преводач ти сигурно си в привилегировано положение — усмихна се уморено Тайърър. — Първият, който научава нещата!

— И който донася лошите новини. Тук всичките новини са лоши, mon vieux. Те ни мразят и не могат да дочакат кога ще ни изхвърлят. Сключих договор с вашето Министерство на външните работи за две години, подновяван по взаимно съгласие. Договорът изтича след два месеца и три дни и моят английски ще отиде по дяволите. — Йохан приближи бюфета до прозореца и взе една чаша с бира, бе си я поръчал вместо чай. — Никакво подновяване, каквито и да са изкушенията. — Той засия внезапно. — Merde. Това е проблемът със заминаването оттук.

Тайърър се засмя:

— Мусуме? Твоето момиче?

— Бързо схващаш.

В предния двор чиновниците се качиха в паланкините си. Цялата работа в градината бе спряла, половин дузина градинари коленичиха неподвижно с глави до земята. Мисамото чакаше до Йоши, осъзнаваше, че при най-малката грешка нямаше да остане жив, отчаяно се надяваше, че е издържал първата проверка. „По един или друг начин ще съм полезен на този негодник — мислеше си той на английски, — докато мога да се кача на американски кораб и — към рая, и да кажа на капитана как съм бил отвлечен от персонала на Харис от тези гнусни отрепки…“

Когато вдигна поглед, замръзна. Йоши го наблюдаваше.

— Господарю?

— Какви си мислиш?

— Навявам се, че бях полезен, господарю. Аз… Погледнете зад вас, господарю! — прошепна той.

Андре Понсен слезе по стълбите и се насочи към Йоши. Веднага телохранителите му изградиха защитна стена. Без да се страхува, Понсен се поклони учтиво и каза на добър, макар несигурен японски:

— Господарю, извинете ме, моля, мога ли да предам съобщение от моя господар, френския господар?