Гай-джин
Шрифт:
— Колко ще бъдете в безопасност?
— Един ден — не знам, нямам контрол над времето; този месец е променлив, вие сте осведомен.
— Да, осведомен съм. Добре, аз тръгвам. Искам и двама ви в десет часа за срещата на брега. Любезно изстреляйте салют на зазоряване, когато издигнем знамето. Томас, моля ви да слязат на сушата двеста драгуни, за да се осигури районът около кея.
— Мога ли да попитам, защо са тези двеста мъже? — попита бързо генералът. — Вече съм ви изпратил компания на брега.
— Навярно може да пожелая да приемете
Двамата военни го проследиха с поглед.
— Какво смята той?
— Не зная, Томас. Но с уважаемия прибързан Уилям Ейлсбъри човек никога не знае.
В непрогледната тъмнина отделение от силно въоръжени самураи излезе от главната порта на замъка, затича безшумно по подвижния мост, после по този, който се виеше над широкия ров; насочиха се към района на Легацията. Други застанаха по ъглите. Повече от две хиляди самураи бяха завардили мястото край Легацията, други хиляда чакаха, готови да влязат, щом им наредят.
Сър Уилям тръгна тежко от кея със своя телохранител, един офицер и десет шотландски войни през пустите улици. Беше потиснат и уморен, мисълта му от сутринта се опитваше да измисли начин как да се измъкне от своята безизходица. Още един ъгъл. В края на улицата имаше открито място, което водеше към легацията.
— Господи, сър, вижте там!
Мястото бе претъпкано с мълчаливи самураи, неподвижни и вторачени в тях. Всичките бяха силно въоръжени. Мечове, лъкове, копия, няколко мускета. Разнесе се слаб шум и групата на сър Уилям се огледа. Пътят назад бе блокиран от струпали се също толкова мълчаливи войни.
— Господи — измърмори младият офицер.
— Да — въздъхна сър Уилям. Можеше да има само едно решение, но тогава Господ да е на помощ на всеки от техните войници — флотата щеше да отговори мигновено. — Нека продължим. Пригответе хората си за стрелба при нужда.
Поведе ги напред, не се чувстваше смел, само някак извън себе си, самонаблюдаваше се, както и другите, сякаш се намираше над улицата. Между самураите имаше тясна пътека, един офицер стоеше начело. Когато Сър Уилям се приближи на десет крачки, мъжът се поклони учтиво, като равен на равен. Сър Уилям се видя как си повдигна шапката със същата учтивост и продължава. Войниците го последваха, пушките в ръцете им, пръстите върху спусъците.
Целият път нагоре по хълма бе извървян при същата тишина и същото наблюдение. Целият път до портата. Струпаните неподвижни самураи. Виж, предният двор и градината бяха пълни с шотландски войни, въоръжени и готови, други бяха по покривите и по прозорците. Войниците отвориха, после заключиха портата подире му.
Тайърър и целият останал персонал чакаха във фоайето, някои по пижами, някои облечени; струпаха се веднага около него.
— За Бога, сър Уилям — рече от името на всички Тайърър — умряхме от страх, че са ви пленили.
— Откога са тук?
— От около полунощ,
— Добре — съгласи се посланикът тихо. — В такъв случай предлагам всички да си легнем, оставете няколко човека на стража и нека останалите да се приберат.
— Сър? — Офицерът беше озадачен.
— Ако искаха да ни убият, щяха да са го направили вече без мълчаливата заплаха и празните приказки — сър Уилям видя, че те го гледаха, и се почувства по-добре, вече не беше потиснат. Тръгна по стълбите. — Лека нощ.
— Но, сър, не мислите ли… — Думите заглъхнаха.
Сър Уилям въздъхна уморено.
— Ако желаете да държите хората на крак, моля, направете го, ако това ви прави щастлив.
Във фоайето връхлетя някакъв сержант и извика:
— Сър, те всички си отиват. Дребните негодници се ометоха.
Когато погледна навън през прозореца, Сър Уилям се увери, че самураите се бяха стопили в нощта.
И ето че се изплаши за първи път. Не очакваше, че ще изчезнат. За миг пътеката надолу по хълма остана чиста, мястото в низината — празно. Ала усещаше, че те не са отишли далеч, че всеки вход и близка улица ще са претъпкани с врагове, всички очакващи уверено да скочат в капана.
„Слава Богу, че другите посланици и повечето от нашите момчета са в безопасност на корабите. Слава Богу“ — помисли си посланикът и продължи по стълбите с много твърда стъпка, за да окуражи онези, които го наблюдаваха.
11.
Четвъртък, 20 септември
Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше в една гориста уличка, недалеч от замъка в Йедо, разположена зад мръсния път и почти скрита зад висока, зле поддържана ограда. От улицата кръчмата изглеждаше мизерна и невзрачна. Отвътре бе претрупана, скъпа, солидна сграда. Добре оформени градини заобикаляха едноетажната постройка и нейните многобройни изолирани едностайни бунгала, разположени върху ниски колци и запазени за специални гости — лични посетители на кръчмата бяха преуспяващи търговци, но тя също бе и сигурен дом за различни шиши.
Сега, точно преди зората, кръчмата беше тиха, всички посетители, държанки, мама-сан, прислужници и прислужнички спяха. С изключение на шиши. Те се въоръжаваха мълчаливо.
Ори седеше на верандата на една от малките пристройки, кимоното му бе смъкнато до кръста. С голяма трудност сменяше сам превръзките на рамото си. Мястото беше силно зачервено сега, раздразнено и до болка чувствително. Цялата му ръка туптеше и Ори знаеше, че му е нужен спешно лекар. Дори и така да е, рече той на Хирага, много опасно е да доведат някой или те да отидат на посещение.