Игра на богове
Шрифт:
— Съжалявам. Съжалявам, че няма да си с нас. Но…
— Хайде да се разберем така: ще ти се обадя, щом се върна. Ако всичко при мен мине добре, ще си поговорим надълго… И ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
— Добре, Том — прие тя, не вярвайки на ушите си. Сериозно ли говореше? Наистина ли бе готов да й каже какво се е случило? — Няма да те задържам. Ще се видим, когато се върнеш.
Последва пауза.
— Да, да… Ще ти се обадя.
Телефонната линия замлъкна.
Мередит дълго гледа в слушалката. Къде ли отива, запита се тя. Защо съдбата на замисления от нея документален
С кого отиваше да се срещне той?
— С риск да ти прозвучи като клише, готов съм да дам всичко, за да разбера за какво мислиш, прекрасна лейди — подметна Ник шеговито. Усмихна й се, а сините му очи направо затанцуваха. — От няколко минути седиш с поднесена към устата вилица и отнесен поглед.
И Мередит му се усмихна. Лицето й, гъстата й руса коса — сега падаща свободно по раменете, — дори розовата коприна на роклята отразяваха златистите отблясъци от пламъка на свещта.
— Просто си мислех за предишния път, когато бяхме тук — отвърна тя бавно и обходи с очи препълнения ресторант. — Помниш ли?
Той простена престорено и изви очи нагоре.
— Как мога да забравя? Така силно се опитвах да те впечатля през онази вечер, само дето не се изправих на глава.
Мередит се засмя.
— А аз страшно се стараех да не се впечатлявам. — Замълча и погледна към чинията си. — Знаеш ли, истинско чудо е, че се събрахме.
Ник се пресегна и взе ръката й в своята.
— Не знам как точно стана, но съм доволен — увери я той.
Тя го погледна. Сините й очи блестяха от светлината на свещта. Пресегна се и със свободната си ръка хвана неговата.
— И аз — сподели нежно.
— Знам колко ти се искаше Том да е с нас тази вечер — продължи той, — но се радвам, че не е имал възможност. Наистина ми се иска да съм насаме с теб.
Мередит се усмихна и огледа помещението.
— Трудно е да се каже, че сме сами.
— Знаеш какво имам предвид.
Тя кимна. Дребните диаманти, които украсяваха ушите й, проблеснаха.
— Съвсем точно знам какво имаш предвид. — Посегна към чашата си. — Какво ще кажеш за тост? Все пак сме тук да празнуваме.
Той кимна и пусна ръката й, за да вземе своята чаша.
— Напълно си права. — Вдигна чашата. — За нас! За мен, номинирания за „Оскар“, и за теб и твоя документален филм! Нека успехът винаги ни съпътства!
Мередит докосна чашата му със своята. После отпи и заговори:
— Не е минало толкова много време от онзи път, когато бяхме тук, но са направили доста промени.
Ник се огледа и замислено почеса брадичка.
— Разширили са се — отбеляза той замислено. — Преди нямаше дансинг. Мястото бе толкова малко, че едва се минаваше между масите. Танцуването беше изключено, но то така и не ми липсваше.
— Не обичаш ли да танцуваш? — попита Мередит и се сети, че през всичките месеци, откакто бяха заедно, никога не са танцували.
Той се ухили.
— Не искай да танцуваш с мен, бейби — помоли той. — Известен съм с двата си леви крака.
— Вечно се подценяваш. Понякога се питам дали не го правиш, за да ти възразявам.
— Не бих казал. — Гледаше
Тя се засмя.
— Излишно е да ти го повтарям. Просто продължавай да четеш „Варайъти“.
— За мен е по-сладко, когато го чувам от теб.
Музикантите заеха местата си на подиума и засвириха. Мередит погледна Ник.
— Е, ще ме поканиш ли да танцуваме? — поиска да знае тя.
Той се ухили.
— Ама ти наистина обичаш да живееш опасно. — Стана и й подаде ръка. — Твоите желания са закон за мен, принцесо — обяви той галантно.
Мередит се изправи. За миг останаха с преплетени ръце. После я отведе на дансинга. Тя постави длани на раменете му и се отпусна; двамата уловиха ритъма на музиката. Вдигна лице и му се усмихна.
— Два леви крака ли? — промълви тихо. — Танцуваш много по-добре, отколкото твърдиш.
Той се ухили.
— Само почакай.
Положи глава на рамото му. Колко време беше минало, запита се тя. Колко време, откакто можеха да се наслаждават на часовете, прекарани заедно, без никой да ги прекъсва?
— Трябва да го правим по-често — прошепна тя.
— Да излизаме да танцуваме ли?
— Всичко, стига да сме заедно.
— Звучи ми добре.
Ник погледна надолу и остана трогнат от израза на любов в очите й. Докато я водеше по пълния с хора дансинг, телата им се докосваха под звуците на нежната, чувствена музика и той изпита копнеж по нея — не бе сигурен дали ще успее да се овладее. Мередит също го долови и се остави усещането да я обгърне. С всеки изминал миг възбудата и на двамата нарастваше. В един момент, неспособен да се контролира повече, Ник наведе глава и я целуна зад ухото.
— Да се махаме от тук — прошепна той. — Да си идем вкъщи.
Тя го погледна и се усмихна многозначително.
— Празненството свърши, така ли?
— Не — увери я той дрезгаво. — Едва сега започва.
Докато чакаше Чък Уилард в кабинета му, Мередит се запита колко пъти е била тук през последните две години, без да забележи обстановката. Обикновено влизаше в разгара на някаква криза, но днес оцени напълно модерния дизайн — от хромираните повърхности до строгото бюро и тапицираните със сива кожа кресла. До огромните прозорци имаше засадени в сандъчета палми. Когато пердетата не бяха спуснати, Уилард можеше да наблюдава хаоса в новинарската стая през стъклената стена, която го отделяше от подчинените му. Никой не би успял да направи нищо незабелязано, помисли си Мередит. Погледна часовника си. Девет и половина. Къде е Чък, зачуди се тя. Нямаше навика да закъснява. Когато й позвъни вкъщи вечерта и каза, че иска да я види рано тази сутрин, Мередит го прие съвсем сериозно и се постара да пристигне преди обичайния си час. Приглади полата на коленете. Обичаше този сив костюм. Кройката имитираше моделите на Диор от 40-те години: сакото бе вталено, с леко разширени рамене. На гарнираните с черно кадифе ревери бе сложила малката диамантена игла, която Ник й донесе от Рим. Мередит обичаше този костюм заради изисканата му, ненатрапчива елегантност.