Игра на богове
Шрифт:
— Задръж рестото, приятел — измърмори той, изправя се и тръгна към вратата.
Смит взе банкнотата и я погледна изумен.
— Но това е петдесетачка!
Райън кимна.
— Задръж я — промълви той с уморена усмивка. — Понякога, Смит — понякога, — си мисля, че си единственият ми приятел.
Смит го гледаше и не знаеше какво да каже.
— Ще видим следващата седмица — подхвърли Райън и отвори вратата. — Господи, колко силно вали!
— Сигурен ли си, че не искаш такси? — направи последен опит Смит.
— Да.
— Добре — предаде се Смит. — Благодаря за бакшиша, приятел.
— Заслужи си го, Смит.
Райън затвори вратата след себе си. Смит
В колата Райън затършува из джобовете за ключовете. Намери необходимия, пъхна го в стартера и запали двигателя. Заслуша се за миг в тихото бръмчене, после погледна големия плик на седалката до себе си: изрезките, които Мередит му бе дала. Тази вечер щеше да й ги върне. Вече не търпеше да са наоколо, не желаеше да ги гледа. Отвращаваше се от начина, по който правеха капитал от болката му. Тази вечер, обеща си той, ще сложи веднъж завинаги край на слуховете.
Смятаха крайбрежната магистрала с коварните й завои за опасен път дори за опитен шофьор в ясен ден, а в тъмна дъждовна нощ видимостта бе почти нулева. За човек, който доста е пил и едва успява да следи пътя, беше направо самоубийствена. Зад волана на ролс-ройса Райън се напрягаше да внимава, но мисълта му се губеше на хиляди километри от тук. Докато взимаше лошо завоите, мислеше за Елизабет. Какво щеше да стане с нея сега? Как ще й се отрази решението му да разкаже историята й — историята и на двама им? Щеше ли да се срине онова подобие на живот, което сега водеше в Швейцария? По-добре да вярва, че няма да е така. Да вярва, че постъпва правилно, защото след дългите години мълчание изпитваше потребност да се разтовари от бремето и, да сложи край на лъжите и слуховете.
Потънал в тревожните си мисли, не забеляза приближаващия в насрещното движение камион. На завоя голямата машина поднесе, фаровете й го заслепиха. Райън пусна волана, за да прикрие очите си с ръце. Колата се хлъзна, проби мантинелата и полетя надолу към океана. Всичко стана толкова бързо, че нямаше време да реагира. Ослепителното проблясване, шумът от счупено стъкло и метал, оглушителният тътен…
И най-накрая мракът на забравата.
Мередит стоеше до прозорците и наблюдаваше плющенето на дъжда по стъклото. Непрекъснато се питаше какво е станало с Том Райън. Прослуша отново записа — съобщаваше й, че ще дойде към осем. Вече беше десет и половина. Къде ли е той? Отново ли е променил решението си? Престана да брои колко пъти се бе съгласявал да се видят, а после отлагаше срещата или не си беше вкъщи, когато тя пристигаше в Бел Еър. Щеше й се да знае какво си мисли той, какво се върти в главата му. Какво крие? И какво общо имаше това със смъртта на съпругата и детето му?
Отиде до телефона и набра номера му. След петото позвъняване отговори икономката.
— Аз съм Мередит Кортни — представи се тя. — Господин Райън вкъщи ли е?
— Не. Господин Райън излезе рано следобед — отвърна икономката със силен испански акцент. — След това не съм го виждала. Каза ходи види вас.
— Трябваше да е тук преди два часа и половина — обясни Мередит. — Щеше ли да ходи на друго място?
— Не, колкото знам. Може отишъл…
Икономката спря.
— Къде? Щяхте да кажете нещо. Къде може да е?
— Не зная — отговори икономката нервно. — Не моя работа говоря. Господин Райън бъде бесен, ако кажа нещо.
— Ами ако нещо му се е
— Не — настоя жената. — Ако не се върне вкъщи, ако не бъде при вас скоро, тогава може кажа, но сега няма.
Мередит си пое дълбоко въздух.
— Добре. Разбирам. Ако се върне, моля да ми се обади, независимо по кое време.
— Si, ще предам.
В слушалката се чу щракване. Мередит бавно я върна на мястото й. Не бе толкова сложно да се досети човек какво точно си мисли икономката. Според нея Райън е в някой бар и се напива.
Мередит се върна при прозорците. Защо поне не й се обади да й каже дали ще идва или не? Понякога наистина й късаше нервите. Ако документалният филм не бе така важен за кариерата й, щеше да зареже всичко и да му каже какво мисли за игричките, които играе. В един момент е склонен да се разкрие пред нея, да сподели всичко, а в следващия я избягва, като че ли е данъчен агент. Защо?
Телефонът звънна. Тя сепнато вдигна слушалката.
— Ало?
Гласът й прозвуча напрегнато.
— Мередит? — Беше Кей. — Не бях сигурна дали ще те намеря вкъщи.
— Къде да съм? — сряза я Мередит раздразнено. — Нали ти казах — очаквам Том Райън…
— Значи не знаеш!
— Какво, за бога?
Мередит почувства как я обзема лека тревога.
— Съобщиха и по радиото, и по телевизията…
— Цяла вечер не съм пускала телевизора. — Мередит седна на близкия стол. — Какво е станало?
— Том Райън… Катастрофирал е на магистралата. Пътувал е към теб, предполагам. Пътят бил хлъзгав от дъжда. Някакъв камион се изпречил насреща му… Изскочил от пътя… Мъртъв е, Мередит.
Мередит зяпна слушалката, сякаш бе странен предмет, който вижда за първи път: Том Райън мъртъв? Не можеше да повярва.
— Добре ли си? — попита Кей разтревожено.
Най-после Мередит успя да проговори и вдигна отново слушалката към ухото си.
— Ще се оправя — промълви тя. — Ще поговорим утре сутринта, става ли?
Затвори бавно и отново се извърна към прозорците. Загледа се невиждащо в тъмнината, в леещия се дъжд и усети как я побиват ледени тръпки. Това е само лош сън, повтаряше си тя. Ужасен кошмар. Всеки момент Том ще почука на врата, готов да ми разкаже всичко. Но разумът й подсказваше, че това няма да стане. Райън бе мъртъв. Никога нямаше да й каже какво всъщност е станало с Елизабет след фаталния инцидент с Дейвид. Никога нямаше да направи документалния филм.
Премигна, за да прогони сълзите. Истински харесваше Том Райън; толкова, колкото той позволяваше да го харесват. Някои го смятаха за студен, отчужден, но през времето, прекарано с него, тя откри, че той е дълбоко затормозен човек и носи огромно бреме в душата си.
— Защо? — прошепна Мередит. — Защо?
Глава 6
Сутринта, когато погребаха Том Райън, валеше. Голяма група опечалени се събраха под сивото мрачно небе на Форест Лоун да отдадат последна почит на своя приятел и колега. Скупчените около гроба хора, предпазени от черни чадъри, бяха все холивудски знаменитости — филмови звезди, известни продуценти и режисьори, водещи журналисти. Мнозина познаваха Райън от първите му дни в бизнеса. Вероятно са познавали и Елизабет, помисли си Мередит. Стоеше до Ник в семпъл черен костюм и черна шапка с широка периферия. При започването на церемонията сведе очи. Стори й се странно, че Райън притежава гроб тук — от няколко години, както спомена Ник. Елизабет и Дейвид не бяха погребани на това място. Защо? Каква е причината да не ги погребе там, където един ден са щели да положат и него?