Игра на богове

Бейшър Норма

— Не искам да те губя — повтори той напрегнато.

Наблюдава го няколко секунди.

— От какво се страхуваш, Ник? — попита Мередит накрая. — Откакто те познавам, не ме напуска усещането… Отначало като че ли не бе склонен да ме допуснеш прекалено близо. Но най-после си позволи да се увлечеш, макар и тогава да не се отпусна напълно. А сега гледаш на кариерата ми като на заплаха за връзката ни. Защо?

— Просто мислех, че кариерите ще ни попречат, и май съм се оказал прав. А после, когато те опознах и се влюбих в теб, започнах да си

мисля, че сигурно съм сгрешил. Въобразявах си, че ни свързва нещо по-специално, че нищо не може да застане между нас… Нито твоята кариера, нито моята… Нищо — обяви той и се изправи. — А сега вече не съм толкова сигурен… За каквото и да било.

— Искам те, Ник! Искам те, както никога никого не съм искала досега. Ще ми се да мисля, че имаме общо бъдеще.

— Е, поне за едно нещо сме единни — промърмори той с горчивина.

— Обичам те, но не бива да очакваш да се откажа от всичко, за което съм работила.

Погледна я.

— Никога досега не съм те молил да се отказваш от нищо.

— А сега настояваш да откажа най-доброто предложение, което съм получавала, откакто съм в този занаят…

— Само защото се опасявам, че ще поискат да те задържат там. — Ник свъси вежди. — Съзнавам колко егоистично звучи, но така се чувствам. Не съм в състояние да понеса мисълта да те загубя. Искам да си тук, при мен. Искам да живеем добре… заедно.

Мередит прекоси стаята и го прегърна.

— И аз те обичам, Ник, и също желая да сме заедно — увери го тя. — Но никога не бих се отказала от постигнатото като репортер. Ако го приемеш, ще измислим как да се справим.

Целуна го, но когато той я притисна силно, тя се запита дали наистина са разрешили проблема.

Следващата сутрин, по време на закуската на терасата, между двамата витаеше неловко мълчание. Макар да се споразумяха да положат усилия да разрешат проблемите, Мередит съзнаваше, че Ник всъщност никога няма да приеме яростната й посветеност на професията. Погледна напуканото стъкло на вратата. Напълно го бе забравила. Днес е добре да повика човек да го смени. Жалко, че не е в състояние да се погрижи така безболезнено и за голямата пропаст, която зейваше между нея и Ник.

— Когато се прибирах онзи ден, работници поставяха нова мантинела на завоя, където загина Том — подхвърли тя в опит да поведат разговор.

Ник вдигна глава от испанския омлет.

— Да, знам — обади се той тихо.

— Крайно време беше.

— Да. За съжаление. Том си отиде преди това — промърмори Ник мрачно и отново насочи вниманието си към чинията.

Лек бриз откъм океана разроши косите му. Мередит сипа канела в кафето си и го разбърка, разсеяно загледана в далечината.

— Какво ли ще стане с имението му сега? — попита тя. — Няма кой да го наследи, нали?

— Не, доколкото ми е известно. — Ник поклати глава и замислено потърка брадичка. — Том никога не е споменавал роднини и — какъвто си беше — сигурно не е оставил и завещание.

— Тогава вероятно ще стане собственост на щата.

— Вероятно —

съгласи се Ник. — Освен ако не се появи някой и не докаже, че е кръвен роднина. — Взе последната хапка от чинията и я сложи в устата си. — Но едва ли.

Мередит отпи от кафето.

— Ами къщата? Надявам се да я обявят за продан.

— Сигурно — промълви Ник и я погледна леко развеселено. — Да не си намислила да я купиш?

Тя се усмихна.

— Не мисли, че не бих искала. Но не. Само се питам какво ще стане с всички вещи — портрета на Елизабет и Дейвид, нейния „Оскар“, старите снимки. Том така се стараеше да запази всичко, както е било по нейно време. Сякаш се надяваше един ден тя отново да се върне.

Ник сви рамене.

— Вероятно всичко ще бъде разпродадено на търг. Колекционери ще отнесат повечето неща — предположи той.

— Ще бъде жалко. — Мередит замълча. — Том искаше да запази спомена за нея. Виждал ли си някога стаите горе?

Той поклати глава.

— Никога не е предлагал да ме разведе из къщата, а и аз не съм го молил.

— Не бях виждала такова нещо. В стаите като че ли все още е 1953 година — припомни си тя деня, когато Том й показа цялата къща. — Будоарът на Елизабет прилича на изваден от старите филми.

Ник се усмихна.

— Защо не отидеш на търга — ако обявят такъв — и не купиш всичко? За да почетеш паметта му, естествено.

— Не мисли, че не ми е минавало през ума — увери го тя.

Сините й очи грееха от вълнение.

— О, стига, Мередит! Шегувах се.

— А аз не — заяви тя. — Защо да не отидем? Наистина страшно ми се иска да притежавам онзи портрет.

— За какво? — Изгледа я втренчено. — Никога не съм забелязвал у теб признаци на колекционерска страст.

— Не съм в състояние да го обясня — призна тя. — Захласната съм по него от първия миг, когато го видях. Страшно ми се иска да го притежавам.

Той сви рамене.

— Нямам нищо против да го купиш, като толкова искаш. — Изправи се. — Трябва да тръгвам. Имам среща в студиото.

— Очаквах да си вземеш няколко почивни дни.

— И аз така смятах, но понеже ще бъдеш в Ню Йорк, по-добре да работя, да се занимавам с нещо. Ще се срещна с шефовете на студиото да обсъдим следващия ми филм.

Когато мина край нея, тя го хвана за ръката. Вдигна поглед към него, придърпа ръката му към устните си да я целуне, а по лицето й се изписа угрижено изражение.

— Ще се справим — промълви убедено. — Ще видиш.

Той се поколеба за миг, после се наведе и я целуна.

— Продължава да не ми харесва, но предпочитам да съм поне за малко време с теб, отколкото никак.

— Разбираш ме, нали?

Тя копнееше да получи подкрепата му.

— Опитвам се.

Отдръпна се и влезе в къщата.

Мередит свъси вежди. Прав ли ще се окаже Ник, запита се тя. Нима е само въпрос на време, преди дългите раздели да надвият любовта им?

<