Игра на богове
Шрифт:
Чък Уилард се появи на прага.
— Мередит, трябва да говоря с теб, когато приключиш. Важно е — съобщи той. — В кабинета съм.
Тя кимна.
— Хайде след двадесет минути, става ли? Почти свърших.
Той направи знак, че е съгласен. Тя отново се съсредоточи върху монитора. Запита се разсеяно защо ли иска да я види. Ако се канеше да й съобщи официално, че документалният филм отпада, беше излишно да си прави труда. Със смъртта на Том Райън това се подразбираше. Без Райън историята оставаше без истински завършек, а без заключение няма филм.
С Дан Белами огледаха за последно репортажа и тя тръгна към Уилард. Влезе в кабинета му — той говореше по телефона,
— Е, както се казва: имам една хубава и една лоша новина.
— Прескочи лошата, Чък — посъветва го тя уморено. — Досещам се — няма да се прави документалният филм.
Изгледа я за миг и кимна.
— Да, така е. Но не за това те извиках — уточни той. — Добрата новина ще компенсира разочарованието, което — убеден съм — изпитваш в момента.
— Чудесно. Точно нещо хубаво ми е необходимо сега — призна тя и опря брадичка върху юмрука си.
Той се облегна назад на стола.
— Преди няколко месеца получих искане от Ню Йорк — подхвана той. — Телевизионните босове проявиха интерес към записи на местни таланти. Предположих, че обмислят евентуални смени в предаванията. Изпратих им записи на няколко твои интервюта.
— И? — попита Мередит, защото очакваше да има още.
— Харесали са ги. Както съм ти казвал многократно: имаш екранно присъствие. Камерите те обожават, Мередит. Страшно си фотогенична, а притежаваш и добър, силен глас. Но шефовете са забелязали и нещо друго. Твоята честност. — Замълча. — Според тях нищо не въздейства върху публиката повече от честността и безпристрастно поднесения материал. По този пункт са ти дали изключително високи оценки.
Усмихваше се широко като горд баща.
— Направиха ли някакво предложение? — поиска да разбере тя.
Направо я влудяваше, като избягваше да й съобщи най-главното.
— Може и така да се каже. — Уилард се поизправи на стола. — Карла Гранели, водещата на вечерните новини, заминава следващата седмица за Европа, за да направи серия от интервюта с политически лидери. Трябва им човек да я замества, докато е в командировка. И искат точно теб, ако се интересуваш!
— Интересувам се, естествено!
Тя дори не направи опит да прикрие ентусиазма си.
— Приемаш, значи?
— Нима си се съмнявал и за минутка? — смая се тя. — Кога трябва да замина за Ню Йорк?
— Искат те там в петък, но ще се появиш в ефир едва в понеделник. Нужно ти е време да се подготвиш. Съвсем не е като да правиш местни новини. А и ще трябва да се запознаеш с шефовете там и хората от новинарския екип.
— Тогава защо да не тръгна веднага след предаването в четвъртък? Така ще разполагам с достатъчно време, за да свърша всичко необходимо.
— Нямам нищо против — увери я Чък. — Ще звънна днес следобед да им съобщя.
— Остави ме аз да го направя — предложи бързо тя.
Той само сви рамене.
— Добре.
Мередит се изправи и тръгна към вратата.
— Сигурно е редно да се почувствам обидена — подхвърли тя шеговито. — Май си доволен, че се отърваваш от мен.
Намигна му и затвори вратата след себе си.
Мередит ликуваше. Докато се прибираше вечерта с колата, й се струваше, че целият свят се оцветява от нейната еуфория. Дори тежкото движение не я дразнеше. Билбордовете, рекламите, телефонните стълбове по лъкатушещата петнадесеткилометрова магистрала между Лос Анджелис и Малибу, които обикновено възприемаше като грозилища в иначе живописния пейзаж, сега й се струваха някак красиви.
Нямаше търпение да сподели новината с Ник. Щеше й се да я отпразнуват с романтична вечеря на свещи, но не беше възможно. Ник отново снимаше на терен — този път в Сан Франциско. Щеше да се върне късно през нощта, когато тя вероятно ще е заспала. Ще му каже утре на закуска. Даже ще помоли Пилар да приготви нещо по-специално. Ще хапнат на терасата и ще му съобщи страхотната новина.
Когато наближи острия завой, където бе станала фаталната катастрофа с Том Райън, забеляза работници да слагат нова, здрава мантинела. Запита се дали щеше да спаси живота на Райън, ако я бяха монтирали по-рано. Прекалено късно е за подобни въпроси, прецени тя.
Спря колата на светофара. Наистина бе безсмислено да се задълбочава в темата. Изпитваше разочарование, защото документалният филм пропадна, но кариерата й определено нямаше да пострада от това. Нюйоркското предложение бе отлична възможност да покаже на какво е способна. Ако изиграе добре картите си, ако направи правилните ходове в подходящия момент — беше почти сигурна, — предстоящото временно водене на новините ще се превърне в нещо постоянно. Възнамеряваше да положи всички усилия.
На следващото утро Мередит се събуди и с изненада откри, че е сама в леглото. Седна, отметна коси назад и се запита дали някакво закъснение в последния момент не е било причина Ник да остане в Сан Франциско. В следващия миг забеляза багажа му до отворената врата на дрешника. Джинсите и ризата бяха метнати върху облегалката на стола. Мередит се усмихна, придърпа колене към гърдите и опря брадичка на тях. Ник бе станал рано, както обикновено. Защо я изненадваше това? Вероятно тича по плажа. Обичаше да прави крос всяка сутрин, независимо къде се намира или какво е времето. Някъде към средата на снимките и особено когато се сблъскваше с трудности, ставаше изключително напрегнат и чрез тичането се разтоварваше както физически, така и емоционално.
Мередит се надигна от леглото и отиде до прозорците с изглед към плажа. От Ник нямаше и следа. Облече се и прекара гребен през косите си. Доволна бе, че Чък Уилард й предложи да си вземе свободен ден. През следващите няколко дни, докато се приготви за Ню Йорк, щеше да настъпи пълен хаос, а сега имаше възможност да прекара цял ден с Ник и дано никой отвън не ги безпокои. Отдавна трябваше да го направят. Знаеше, че днес Ник няма да ходи в студиото. Снощи бе оставил съобщение на телефонния секретар, че приключва със снимките по „график“ и два-три дни възнамерява да не се занимава с нищо. Днес ще бъде прекрасен ден, обеща си Мередит. Всяка секунда ще е специална.
Слезе долу и завари Ник до масата от червено дърво на терасата. Вдигна поглед и й се ухили, докато тя отваряше плъзгащите се стъклени врати.
— Добро утро, поспаливке! — поздрави той и протегна ръце към нея.
— Добро утро! — отвърна тя и се наведе да го целуне. — Рано-рано си станал. Защо не ме събуди?
— Нарочно. Намерих бележката ти, че си взела свободен ден, и реших да те оставя да си поспиш. — Отмести настрана броя на „Варайъти“, който четеше. Почивката ще ти е необходима. Довечера празнуваме.