Игра на богове
Шрифт:
Чък Уилард нахлу в кабинета с куфарче в ръка и ядосано изражение.
— Извинявай за закъснението — промърмори той, затваряйки вратата. — Отдавна ли чакаш?
— От известно време — отвърна Мередит откровено.
Уилард свали палтото си и го закачи. Седна зад бюрото и звънна на секретарката по интеркома.
— Не ме свързвай с никого, докато не ти кажа, Сали — нареди той. Отново погледна Мередит. — Първоначално уговорих тази среща, за да разбера искаш ли да заместваш Дана, докато е в болница — обяви той направо.
Дана Уелс, водещата на вечерните новини, бе постъпила в болница предишната седмица за биопсия на гърдата и сега се възстановяваше от двойна мастектомия. През изминалите седем дни я заместваше Рой Макалистър — ветеранът водещ от Сиатъл, наскоро включил
— Тази сутрин ми се обади Дана — продължи Уилард. — Още е в болница, но сметнала за необходимо да ме предупреди навреме, че напуска. Обсъдила го със съпруга си — опасността от рак доста ги разтърсила — и решили да не се връща на работа, след като я изпишат. Бих искал да заемеш мястото й за постоянно, ако представлява интерес за теб — завърши той.
— Интересува ме, разбира се — отвърна Мередит предпазливо. — Но какво ще стане с Рой? Според мен се справя чудесно.
— Така е — призна Уилард, но поклати глава. — За жалост обаче зрителите не го приемат добре. Предпочитат жена за водеща. Намирам, че ти си най-подходящата.
Мередит премисли бързо.
— Кога искаш да започна? — попита тя.
— Още днес. От този момент.
Лозана, Швейцария
Отвън клиниката в Лозана изобщо не загатваше, че е болница, при това най-добрият психиатричен институт в цяла Европа. На пръв поглед приличаше на луксозен хотел. Намираше се сред хектари безупречно поддържани морави, а висока стена ограждаше целия терен. На единствения вход тежки порти от ковано желязо се отваряха към дълга, опасана с дървета алея, която водеше до главната сграда — огромен замък от седемнадесети век. Вътре стаите представляваха елегантни апартаменти и осигуряваха на обитателите пълно уединение. Охраната на клиниката беше засилена, защото сред пациентите често имаше знаменитости от света на политиката, шоу бизнеса, световния светски елит, изкуствата и — още по-често — съпругите или децата на тези видни личности. Медицинският състав включваше водещи психиатри и психоаналитици от целия континент. Клиниката предлагаше на пациентите и семействата им най-доброто, което можеше да се получи срещу пари.
Работещите тук — от медицинските сестри и санитарите до поддържащия персонал — се гордееха с умението си да проявяват дискретност не по-малко от първокласните грижи, които полагаха. От време на време ги преследваха журналисти или фотографи с надеждата да се доберат до някой пациент, но те винаги отказваха, независимо колко пари им предлагаха. Обещанията за богатство не ги впечатляваха, както и лицата на пациентите им — често пъти прочути хора.
— Иска ми се да можех да ви дам надежда, мосю, но би било жестоко от моя страна — обясни доктор Анри Гудрон, главен лекар в клиниката. — В случаи като този травмата е толкова голяма, че съзнанието не е в състояние да се справи с нея. Когато не успява да я приеме, то се затваря — нещо като защитен механизъм.
Том Райън свъси вежди.
— Искате да ми кажете, че няма никаква надежда? Нито сега, нито някога?
— Не ви казвам нищо различно от онова, което многократно съм ви повтарял — уточни доктор Гудрон тихо. — Двадесет и шест години, мосю, са доста време. Колкото по-дълго е откъсната от действителността…
Той сви рамене безпомощно. Том Райън запали цигара.
— Всъщност смятате, че никога няма да излезе от това състояние, така ли?
— О, мосю, винаги има шанс — парира го Гудрон бързо. — Но в случая с мадам той е нищожно малък. Почти несъществуващ. Толкова е малка вероятността…
— Разбирам — промълви Райън.
— Както съм споменавал и друг път, според мен е загуба на време и пари да я посещавате всеки месец, както правите през всичките тези години. Тя не ви разпознава. Дори не знае, че сте при нея.
— Но аз знам — отвърна Райън.
Доктор Гудрон си пое дълбоко въздух.
— Е, щом душата ви се успокоява, когато я виждате, правете го, мосю — промълви той бавно. — Но за мадам то няма да допринесе с нищо.
— Мога ли
Доктор Гудрон кимна.
— Разбира се.
Двамата мъже се изправиха и излязоха от кабинета на психиатъра. Минаха мълчаливо по пустите коридори на клиниката и се изкачиха по широко резбовано стълбище до втория етаж. Лекарят отвори една врата и даде път на Том Райън. Влизайки в стаята, Райън я видя в голямото, тапицирано с кадифе кресло до прозореца. Красивото й лице се къпеше в меката топлина на следобедното слънце. Изглеждаше невероятно: през последните десетилетия се беше променила съвсем малко. Продължаваше да е красива както някога, преди това да й се случи, преди животът им да се превърне в истински ад. Годините не бяха оставили следи по лицето й. Гъстата й тъмна коса бе все така бляскава и добре поддържана, както винаги. Сякаш времето в тази стая бе спряло. Коленичи до стола и пое ръката й. Както всеки път, тя продължи да гледа безизразно напред — нито премигна, нито подсказа с нещо, че е доловила присъствието му.
— Здравей, Лиз.
Полетът от Лозана до Ню Йорк продължи тринадесет часа. По средата на океана боингът попадна в турбуленция, но пилотът веднага се обади по радиоуредбата и успокои пътниците, че няма нищо тревожно. Том Райън никак не се бе притеснил. В този момент нищо не би го направило по-щастлив от падането на самолета в океана или избухването му във въздуха — така животът му щеше да свърши светкавично. Мъртъв съм вече четвърт век, помисли си той поразен. Просто още не са ме погребали.
Стюардесата му предложи възглавница, но той отказа. Не му се спеше, не беше нито гладен, нито жаден. Желаеше единствено да остане насаме с мислите си, с болезнените спомени, които винаги изригнаха с пълна сила след посещение при Елизабет. Спомени за нощта, когато загубиха детето си. Спомени от нощта, когато съобщи на Лиз, че вече няма никаква надежда — Дейвид беше мъртъв. Споменът как тя рухна — отначало се разкрещя истерично, после се отпусна в ръцете му и млъкна завинаги.
Премигна, за да прогони появилата се сълза. Господи, наистина щеше да продължи така до края на живота й! Гудрон го призна. Думите на лекаря отекнаха в ушите му: нищожна надежда… почти несъществуваща… двадесет и шест години са много време… Том Райън стисна очи. Разкъсваше се между потребността да сподели агонията си с някого — който и да е — и отдавна взетото решение да защитава Елизабет от външния свят до последния й ден. Макар многократно да бе мислил да сложи край на собствения си живот, съзнаваше, че е изключено да го направи, докато Лиз е още жива. Кой ще се грижи за нея, ако него го няма? На кого можеше да повери това задължение? Замисли се за Мередит Кортни и разговора с нея в деня, когато замина за Лозана. Обеща да й каже всичко. Искаше да й го разкаже. Райън не само харесваше Мередит, но й имаше доверие. Убеден беше, че тя няма да злоупотреби с Лиз и болестта й, както бяха правили други през годините. И все пак какво щеше да се случи с Лиз, ако той допусне истината да се разгласи? Дори днес, след толкова години, Елизабет Уелдън-Райън продължаваше да е новина, особено в Холивуд. Ще успее ли да я защитава и в бъдеще, да я опази от вълците?
Спомни си сутринта, когато я остави в клиниката; красива септемврийска утрин през 1953 година — именно тогава си наложи да й каже „довиждане“. Връщането в Щатите без нея бе почти толкова болезнено, колкото и да й съобщи, че синът им е мъртъв. Но Том Райън си повтаряше отново и отново, че не е имал друг избор, че не е имало друг начин да я защити от атаката на медиите. Предпочете да я остави в клиника в Швейцария, защото знаеше, че отведе ли я в която и да е болница в Щатите, рано или късно това ще стане известно на някой лишен от чувства представител на медиите и животът й ще се превърне в кошмар. В Лозана щеше да е в безопасност. Никой нямаше да я тормози. Доктор Гудрон лично бе гарантирал, че ще й бъде осигурена изолация, и това всъщност наклони везните да вземе решението си. Ако не можеше да направи друго за нея, то поне бе редно да се погрижи за удобствата до края на живота й.