Игра на богове
Шрифт:
— Какво да правим с тези, Мередит? — попита Стефан. — Вероятно ще искаш да ги задържиш.
— Точно така — кимна Мередит и стъпи на платформата. — Да ги отнесат в кабинета ми.
Стефан се обърна към двамата мъже:
— Хайде, момчета. — Посочи вратата. — Ще ви покажа пътя.
Мередит се настани в стола и прегледа записките си, докато Синди отиде за кафе. Толкова е тихо, помисли си Мередит. Няма нищо общо с времето, когато се снима. Тогава осветлението е включено с пълна сила и навсякъде сноват хора, за да са сигурни, че всичко тече гладко. Въобще не
— Очаквах да те открия тук.
Мередит вдигна сепнато глава и забеляза Кейси на прага.
— Здравей, Кейс — поздрави тя с уморена усмивка.
Напоследък постоянно се разминаваме.
— Е, така поне постовете ни са сигурни. Никой няма да ни уволни: робите ги продават.
Мередит се усмихна.
— Толкова ли е тежко?
— Още повече — увери я Кейси, качи се на платформата и седна на празния стол. — Как е животът на върха?
Мередит я погледна озадачено.
— Говоря за теб и Александър.
Мередит се засмя.
— Ще ти кажа, когато разбера — отвърна тя.
— Какво значи това? — попита Кейси изненадана.
— Значи, че ако Александър и аз не бяхме решили да заживеем заедно, сега едва ли щяхме да имаме много време да се срещаме. Знаеш ли колко е трудно да организираш сватба с натоварени графици като нашите? Вече два пъти променяме датата! Готова съм да се откажа от всичките ни намерения и да отида направо в кметството.
Кейси се засмя.
— Не те виня, че искаш да се изфукаш с голяма сватба — призна тя усмихната дяволито. — Ако аз се женех за мъж като Александър Киракис, сигурно щях да искам същото.
Мередит се усмихна. Загледа се в една от снимките на Александър, облегната на стената. Не се фукам, помисли си тя.
Просто реализирам мечта, за която не съм мислила, че е възможно да се случи в истинския живот.
Глава 18
Докато гледаха заедно специалното предаване, Мередит се гушеше до Александър на тапицирания с черна кожа диван. Беше запозната с окончателния вариант и сега я интересуваше повече неговата реакция, а не толкова какво излъчват по телевизията. Наблюдаваше лицето му, докато той се гледаше замислено на екрана, и се опитваше да разбере какво точно се върти в главата му и какво изпитва. Не бе упражнил правото си да види материала преди излъчването му, а остави всичко в нейни ръце.
— Е, как го намираш? — попита тя накрая, загубила всякакво търпение.
Обърна се към нея усмихнат.
— Инстинктът ти е невероятно точен. Впрочем знаех си, че така ще се окаже. Не съм разочарован.
В действителност беше изключително доволен. Самото интервю, съпровождащите снимки, кадрите от мача по поло, обиколката из имението в Саутхамптън и заснетото в офисите на „Киракис корпорейшън“ в Световния търговски център се сливаха в едно цяло и създаваха съвършено различна представа от така популярната досега в обществото за начина му на живот. Определено контрастираше с репутацията му на плейбой, с която мечтаеше да се раздели.
— Не
Той се засмя.
— Справила си се чудесно, любов моя — увери я той. — Дори баща ми щеше да е доволен, ако беше тук да го види.
— Смяташ ли, че ще подобри имиджа ти?
Тя искрено се интересуваше от отговора му.
— Ако това не го стори, съмнявам се, че друго би успяло — отвърна той уверено. — С изключение, може би, на сватбата ни…
Тя се отдръпна и се престори на ядосана.
— Значи затова искаш да се ожениш за мен — за да промениш обществения си имидж! Да ти послужа като защитник пред обществеността, човек, който да ти придаде почтен вид.
Александър се засмя.
— Знаеш, че не е така — изръмжа той и я придърпа по-близо до себе си. — Искам да се оженя за теб, защото те обичам. Това е единствената причина и никога не я забравяй.
Устните му жадно се впиха в нейните. Мередит обгърна врата му с ръце и се притисна към него, отвръщайки на целувките му. Над рамото й той зърна портрета на Елизабет Уелдън-Райън, окачен над пианото. Защо му изглеждаше така позната?
— Три седмици? — изненада се Мередит. — Какво ще правя в Париж три седмици?
Харв Петерсън се облегна на стола и запали пура.
— Не беше ли твоя идеята да направиш предаване за новите модни дизайнери? — напомни той. — Ще се получи още по-добре, ако прекараш три седмици в Париж: ще правиш интервюта, ще огледаш всички есенни колекции на младите изгряващи звезди.
Мередит кимна бавно, съобразявайки какво всъщност предлага Петерсън. Прав беше: идеята бе нейна. И щеше да се получи страхотно предаване. В края на краищата колко често средният американски зрител има възможност да надникне в ослепителния свят на водещите френски дизайнери? Колцина имат възможност да посетят пищните есенни ревюта?
— Кога трябва да тръгна? — осведоми се тя предпазливо.
— Понеделник рано ли ти е?
— Понеделник?
— Виж, вече съм уговорил пътуването. — Петерсън се зарови в хартиите по бюрото и измъкна разпечатка от графика. — Според Бари между някои от ревютата има по цяла седмица. Първото е след седем дни. Ако тръгнеш по-късно от понеделник, ще го пропуснеш.
Тя отново кимна.
— Наистина ли смяташ, че са нужни три седмици за цялата тази работа — включително интервютата и всичко друго? — попита тя, докато преглеждаше връчените й от него листове.
— Ако имаш късмет — отвърна той. — Знаеш как действа законът на Мърфи, опре ли работата до заснемане на материал.
— Няма защо да ми го напомняш точно на мен.
Мередит извъртя очи нагоре.
— Май не си склонна да отидеш, а? — попита той, доловил неохотата й.
— Искам, разбира се! — възкликна тя. — Просто времето… Тук имам други задачи.
— Не се притеснявай за „Светът във фокус“ — успокои я той.
— Мислех за друго — призна тя.
Петерсън кимна и загаси пурата.