Изпепелена

Каст Кристин

– Благодаря ти, Крамиша. Ти си много добър поет лауреат.

– И ти не си много зле като за селянка.

– Доскоро - отвърна Стиви Рей и тръгна към колата на Зи.

– Ще ти пазя гърба, Жрице.

Последните думи на Крамиша накараха Стиви Рей да се свие гузно, но после се усмихна дяволито и запали колата. Тъкмо се канеше да тръгне, когато осъзна, че (първо) не знаеше къде отива и (второ) цялата работа с призоваването на земята щеше да се получи много по-лесно, ако имаше зелена свещ и ароматни треви, с които

да привлече малко положителна енергия. Раздразнена, че е забравила да ги вземе, тя загаси колата. Къде на майната си беше тръгнала изобщо?

Обратно при Репхайм. Тази мисъл й дойде като дишането внезапно и естествено. Тя посегна отново да запали колата, но се поколеба. Дали да отиде при него точно сега е най-умното нещо, което може да направи?

От една страна, би могла да изкопчи от него много информация, свързана с Калона и Мрака.

От друга, тя не му вярваше напълно. Не би могла да му се довери.

Освен това той я объркваше. Когато прочете стихотворението на Крамиша, беше толкова погълната от мисълта за него, че не обърна внимание на нищо друго. Като например, че това може да е предупреждение за лошите червени новаци, а не просто за нея и гарвана-демон.

Какво, по дяволите, трябваше да направи сега?

Беше казала на Репхайм, че ще иде да го види, но й се искаше да го направи не само защото е обещала. Имаше нужда да го види. Нужда? Да, призна си тя с неохота. Изпитваше нужда да види гарвана-демон. Това признание я шокира.

Аз съм Обвързана с него. Това значи, че между нас има връзка и не мога нищо да направя срещу това промърмори си тя, като се пресегна да запали колата.
– Просто ще трябва да свикна с това и да го приема.

Но не трябва да забравям, че той е син на баща си.

Добре. Хубаво. Ще отиде да го погледне. Ще му зададе въпроси за Светлината и Мрака, както и за двете крави. Добре де, бикове, намръщи се тя. Но ще трябва да направи и нещо друго, без него. Ще се наложи да призове елемента си и да види каква информация би могла да получи за биковете. Това е използване на здравия разум. Тя плесна с ръце и хвана кормилото.

– Измислих го. Ще спра в онзи готин парк по пътя към музея. Ще се позанимавам с призоваване на земята и после при Репхайм. Лесна работа.

Но първо трябваше да се върне до храма на Никс, за да вземе зелена свещ, кибрит и ароматни треви. Сега. след като имаше план, се чувстваше много по-добре и тъкмо се канеше да излезе от колата, когато чу тропот на ботуши по асфалта.

Далас си говореше с подчертано безгрижие:

Просто вървя към колата на Зоуи. Въобще не се промъквам и нямам намерение да стряскам Стиви Рей.

Тя свали прозореца и му се усмихна:

– Здравей, Далас. Мислех, че тренираш с Дракона. Поне така ми каза Крамиша.

– Да, бях при него. Виж, той ми даде този готин нож. Каза, че е кортик и че може би ще стана добър с него.

Стиви Рей го погледна несигурно, а той извади двойно заострения нож от ножницата, препасана през кръста му. и го хвана малко непохватно, сякаш не беше сигурен дали няма да се пореже.

– Наистина изглежда остър - каза Стиви Рей в стремежа си да звучи положително.

– Засега не го използвам в тренировките, но Дракона каза, че мога да го нося. Известно време. Ако съм предпазлив.

– Да, яко.

И милион години да живееше, тя никога нямаше да разбере подобни момчешки работи.

– Като приключих с тренировката, налетях на Крамиша - обясни Далас, докато прибираше ножа.
– Каза, че те е оставила тук, защото се каниш да ходиш някъде. Помислих си, че ще успея да те хвана, преди да тръгнеш.

– Много мило, Далас, но ще се оправя и сама. Всъщност много ще ми помогнеш, ако ми донесеш една зелена свещ и кибрит от храма на Никс. А, и ако видиш малко ароматни треви, вземи и тях. Не знам къде ми е бил акълът, но призоваването на земята е много по-лесно, ако имаш свещ, а аз съвсем забравих.

Тя с изненада забеляза, че той не каза „добре“ и не хукна да носи нещата. Вместо това просто стоеше там и я гледаше с ръце в джобовете. Изглеждаше някак раздразнен.

Какво? попита тя.

– Съжалявам, че не съм твой воин!
– извика той.
– Правя всичко по силите си, за да науча нещо от Дракона, но ще ми отнеме известно време да напредна. Никога не съм се интересувал особено от битки и разни такива, съжалявам!

Той изглеждаше все по-разстроен.

– Далас, за какво, по дяволите, говориш?

Той размаха ръце ядосано:

Говоря за това, че не съм достатъчно добър за теб. Знам. че се нуждаеш от нещо повече. Имаш нужда от воин. По дяволите, Стиви Рей, ако ти бях воин, щях да съм с теб, когато те нападнаха онези хлапета и едва не те убиха. Ако ти бях воин, нямаше да ме пращаш по някакви тъпи поръчки. Щеше да ме държиш близо до себе си, за да те защитавам, докато се занимаваш с всички тези важни неща.

– Аз много добре се защитавам и сама. А да ми донесеш зелена свещ не е тъпа задача.

– Да, добре, но ти заслужаваш нещо повече от момче, което и хабер си няма как да защити жена си.

Стиви Рей така повдигна вежди, че почти се сляха с къдравата й коса:

– Правилно ли чух, че току-що ме нарече своя жена?

– Ами, да - размърда се той нервно.
– Но в добрия смисъл.

– Далас, нямаше как да спреш това, което се случи на покрива - каза му тя откровено.
– Знаеш какви са онези.

– Трябваше да съм с теб тогава. Трябваше да съм твоят воин.

– Не ми трябва воин!
– извика тя, вбесена от упоритостта му и от това, че бе толкова разстроен.