Кинг и Максуел
Шрифт:
Един пикап летеше директно към него по средата на пътя.
В кабината имаше двама души, други трима се возеха в откритата каросерия. Всички бяха въоръжени с автомати. Типична за Афганистан делегация по посрещането.
Той отби встрани, свали стъклото и зачака. В кабината нахлу горещ въздух. Изключи стереото и баритонът на Мийт Лоуф замлъкна. Хората, които се приближаваха, едва ли щяха да харесат шумната музика и нецензурните текстове на рок звездата.
Значително по-малкият пикап се изравни с него и спря. Двама от мъжете с тюрбани в каросерията насочиха автоматите си към камиона,
Шофьорът на камиона протегна ръка към купчината документи на съседната седалка. До тях беше глокът с патрон в цевта. Надяваше се да не го използва, защото шансовете на пистолет срещу два автомата бяха нулеви. Изходът можеше да е само един: бърза смърт.
– Документите! – каза мъжът на пущу.
Той му ги подаде. Всички бяха надлежно подписани и подпечатани от племенните вождове, които владееха региона. Много се надяваше, че непознатите ще бъдат впечатлени от това. Разчиташе на факта, че в тази част на света волята на вожда е закон и нарушилите я заплащат с живота си. А смъртта, която ги застигаше, почти винаги беше жестока и почти никога незабавна. Както казваха местните хора, виновникът трябва "да усети, че умира".
Мъжът с тюрбана беше със зачервени клепачи и мръсни дрехи. Преглеждаше документите и примигваше, впечатлен от височайшите подписи. След малко вдигна глава, огледа го внимателно и му върна документите. После насочи поглед към фургона и в очите му проблесна любопитство. Шофьорът стисна малката черна кутия. Непознатият каза нещо, отново на пущу. Шофьорът поклати глава и обясни, че не може да отвори фургона, защото няма ключ и не знае кода.
Мъжът с тюрбана докосна пистолета си и обяви, че това е ключът.
Шофьорът натисна червения бутон. Ако го застреляха, пръстът му щеше да се отмести от бутона, в резултат на което щеше да детонира експлозива и да избие всички.
– Вождовете са пределно ясни – рече на пущу той. – Товарът не може да се пипа до крайната точка на пътуването. Ако имаш някакъв проблем, обърни се към тях.
Мъжът се замисли, а ръката му бавно се плъзна към кобура.
Шофьорът затаи дъх и се опита да скрие треперенето на краката си. Но това не му се удаде напълно, може би защото съзнаваше, че от смъртта го делят само секунди. В подобни ситуации организмът реагира по начин, който трудно подлежи на контрол.
Така изтекоха пет безкрайно дълги секунди. Не беше ясно дали мъжът с тюрбана ще отстъпи.
В крайна сметка той го стори, върна се в пикапа и каза нещо на шофьора. Миг по-късно те потеглиха, вдигайки облаци прах.
Шофьорът на камиона деактивира детонатора и изчака пикапът да изчезне от погледа му. Едва тогава подкара, отначало бавно, но след известно време натисна газта до дупка. Умората беше изчезнала.
Вече нямаше нужда от музика. Изведнъж му стана студено и протегна ръка да намали климатика. Продължи по същия път в съответствие с инструкциите. Тук отклоненията бяха лишени от всякаква логика. Огледа хоризонта за други пикапи с въоръжени мъже, но не видя нищо. Това засили увереността му, че вече се е разчуло за проверката и едва ли някой ще му
След още осем часа започна да се смрачава и вятърът се усили. Небето се скри зад тежки облаци, предвещаващи скорошен порой.
Очакваше, че когато пристигне, ще се случи нещо съвсем конкретно.
Но то не се случи.
2.
Първата неприятност беше, че бензинът му свърши тъкмо когато влезе през отворената порта на каменната сграда. Втората неприятност бе класическа – дуло, насочено в лицето му.
Този път насреща му не беше местен човек с автомат. Беше бял мъж, като него, стиснал в ръка револвер с изтеглено назад петле.
– Проблем ли има? – попита шофьорът.
– Не и за нас – отвърна мъжът. Беше едър и набит, с бузесто лице, около четирийсетгодишен.
– Не и за вас? – попита шофьорът и се огледа.
Изпод сенките се появиха още мъже с насочени в него оръжия. Всичките бели. Толкова много бели на това място изглеждаха странно.
– Това не беше планирано – промърмори той.
Другият тикна под носа му значка и служебна карта.
– Плановете претърпяха промяна – обяви той.
Шофьорът се наведе да разгледа документите. Тим Саймънс, агент на ЦРУ.
– След като играем в един отбор, защо си наврял пищов в лицето ми?
– Опитът ме е научил да не вярвам на никого, особено в тази част на света – отвърна агентът. – Хайде, слизай!
Шофьорът метна на рамо претъпканата си раница и слезе. В ръцете си държеше два предмета.
Единият беше глокът – абсолютно безполезен срещу толкова дула, насочени в него.
Вторият беше черната кутия. Доста полезна. И на практика единственият му коз в предстоящите преговори. Включи захранването, натисна бутона и каза на Саймънс:
– Това е взривно устройство. Отпусна ли червения бутон, всички се изпаряваме. Камионът е натъпкан със семтекс и от него ще остане само една дупка в земята.
– Глупости! – предизвикателно рече Саймънс.
– Предполагам, че не си напълно запознат с операцията.
– Напротив.
– Помисли още веднъж. А след това погледни какво има под калниците.
Саймънс кимна на един от колегите си, който измъкна фенерче и се мушна под калника на задното дясно колело. След няколко секунди се изправи. Лицето му казваше всичко.
Въоръжените мъже отново се взряха в шофьора. Численото им превъзходство изведнъж беше престанало да бъде фактор. Той много добре знаеше това, но знаеше и друго – предимството му беше крехко и крайно нестабилно. В тази игра можеше да има само един победител, но можеше и всички да се окажат губещи. Времето му изтичаше. Това личеше по стягащите се около спусъците пръсти и оттеглянето на заден ход. Всяко движение издаваше намеренията им – да се измъкнат от обхвата на взривната вълна на семтекса, а след това да го оставят да се самоубие или да го елиминират с точен изстрел, надявайки се товарът да остане непокътнат. Но и в двата случая щяха да оцелеят – нещо, което беше най-важната им цел. Защото със сигурност щеше да се появи и друг товар за отвличане, и то без излишни жертви.