Кинг и Максуел
Шрифт:
– Така ще имаме повод да се върнем още утре.
– Защо да се връщаме, за бога?
– Защото искам да разбера какво става.
– Хванахме хлапето и го върнахме у дома. Това е достатъчно.
– Не те ли гложди любопитство?
– Не. Защо трябва да ме гложди?
– Видях го как гледа мащехата си, чух какво каза. Между тях няма топли чувства.
– Такъв е животът. Някои семейства се разпадат. Но това не е причина да се забъркваме в трагедиите на хората. В момента те се нуждаят единствено
– Може би ние сме приятелите, от които се нуждае Тайлър.
– Стига вече! Защо го правиш, по дяволите?
– Какво правя?
– Бъркаш се в живота на хора, които дори не познаваме!
– Нима не го вършим постоянно като част от работата ни?
– От работата – да, но не и в този случай. Той няма нищо общо с нашите разследвания. Никой не ни е наел, Мишел.
– Въпреки всичко имам чувството, че познавам Тайлър – каза тя. – Или поне това, което преживява.
– Откъде накъде? Твоят баща все още е жив и здрав... – В следващия миг Шон замълча и стисна устни.
Бащата на Мишел наистина беше жив, но майка бе загинала от насилствена смърт. В началото тя подозираше именно баща си като извършител на това отвратително престъпление, най-вече заради спомените от детството си, които дълги години я измъчваха.
Един приятел на Шон, професионален психолог, се беше заел да помогне. В крайна сметка тя успя да преодолее травмите от детството си и се оправи. Разбира се, това не стана лесно и Шон дори не искаше да си помисли, че може да го преживее отново.
Почуквайки по волана в такт с дъжда, той извърна глава да я погледне. Мишел седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си. Обзе го мъчителното чувство, че отново ще я загуби.
– Най-малкото, което можем да направим, е да върнем пистолета – тихо каза той и отметна кичур влажна коса от челото си. – Ще го направим още утре.
– Благодаря – каза Мишел.
Не след дълго стигнаха до апартамента , където Шон беше оставил колата си – лексъс кабрио. Лендкрузърът влезе в подземния гараж и той подаде ключовете.
– Ще се оправиш, нали?
– О, да. Една гореща вана и всичко ще бъде наред. А ти не забравяй да сложиш лед на коленете си.
– Гадно е да остаряваш.
– Ти не си стар.
– Все още не, но натам вървя – отвърна той, разклати ключовете на лексъса и добави: – Утре изкарай лодката и направи няколко дължини по Потомак, дори да е студено. Гребането винаги те ободрява.
– Престани да се тревожиш за мен, Шон. Няма опасност отново да превъртя.
– Ти никога не си превъртала – отчетливо изрече той.
– Но натам вървя – повтори думите му тя.
– Имаш ли нужда от компания тази вечер?
– Не, но благодаря, че попита.
– Сигурен съм, че Тайлър Уинго ще се оправи.
–
– Все пак ще отидем да върнем пистолета, пък да става каквото ще.
– Мерси за подигравката.
– Не ти се подигравам. Опитвам се да бъда дипломатичен.
– В такъв случай мерси за дипломатичността.
След тези думи Мишел се обърна и тръгна към асансьора.
Шон я изчака да влезе в кабината. Не би трябвало да се тревожи за нея. Със собствените си очи беше виждал как се справя с петима мъже наведнъж, без дори да се изпоти.
Но въпреки това я наблюдаваше и продължаваше да мисли за нейната безопасност. Може би в това се криеше същността на партньорството.
Влезе в колата си, запали мотора и потегли. Караше бавно, доста под разрешената скорост.
6.
Сам Уинго гледаше картата.
Първо, беше изгубил товара, а без малко не изгуби и живота си. Второ, бензинът на пикапа, който беше избрал, свърши насред Афганистан – на едно от онези места, където никой не би искал да остане без гориво.
Нямаше кой знае какъв избор. На север се простираха три държави, чиито имена завършваха на "стан", на запад беше Иран, а на югоизток се намираше Пакистан. Нито една от тях не предлагаше сигурен път за бягство. Да си американец тук може би беше по-добре, отколкото да си американец в Иран, а дори и в Пакистан. Но Уинго беше наясно къде иска да отиде – в Индия. Нещо почти невъзможно, тъй като за да стигне до там, трябваше да мине през една от държавите със "стан" и да прекоси западния край на Китай. Индия просто беше прекалено далече.
След като бензинът свърши, Уинго успя да спазари резервната камила на някакъв бедуин. Даде му повече пари в местна валута, отколкото той вероятно бе виждал накуп в живота си. С камилата измина един от най-тежките терени в страната под изпепеляващите лъчи на слънцето.
Продължи и през нощта и призори се добра до околностите на Кабул. Тук вече имаше покритие за мобилния му телефон. По време на пътуването го беше изключил, за да пести батерията.
Обади се на прекия си началник, полковник Леон Саут.
– Какво стана, по дяволите? – попита Саут.
– Надявах се вие да ми кажете, сър – отвърна Уинго.
– Къде си?
– Попаднах на засада. Бяха десетина души.
– Къде си, Сам?
Уинго изпита безпокойство от начина, по който полковникът му зададе два пъти един и същ въпрос.
– Нищо не можех да направя. Както ви казах, бях сам срещу десетима. Командирът се легитимира като агент на ЦРУ. Документите му приличаха на истински, но аз не му повярвах.
– Глупости!