Кинг и Максуел
Шрифт:
– Защо? За да ми гледат белезите?
– Не исках да кажа това. – Лицето на Шон помръкна.
– Знам, знам – промълви тя.
– Аз също имам белези – каза той. – Виждала си ги всичките.
– Признавам, че много харесвам един от тях.
– Обещай ми, че ще си помислиш за кратка почивка.
– Сигурно ще бъде хубаво – кимна тя.
– А Тайлър Уинго?
– Предполагам, че си пъхам носа където не ми е работа… Май ще е по-добре да му изпратим маузера по пощата.
– Това вече е друга приказка! За два дни ще уредя
– Не.
– Пътувах до там като охрана на вицепрезидента. И трябва да ти кажа, че дори думата рай не може да опише красотата на тази страна. А и сега там е лято!
Телефонът иззвъня и тя погледна дисплея.
– Запомни си мисълта. Ало? Да, Мишел Максуел е. – Послуша за миг и каза: – Да, разбирам. – Втората пауза беше значително по-дълга, почти цяла минута. – Да, възможно е. Дай ми адреса.
Тя видя енергичните знаци на Шон, с които я предупреждаваше да не поема ангажименти, но не им обърна внимание. Прекъсна разговора и прибра телефона в непромокаемата торбичка, която вървеше в комплект с екипа за гребане.
– Кой беше? – попита Шон.
– Тайлър Уинго.
– Иска да си получи пистолета, а?
– Не. Изобщо не спомена за него.
– Тогава какво?
– Иска да ни наеме.
– Да ни наеме? – зяпна от изненада Шон. – За какво да ни наеме?
– За да открием какво се е случило с баща му.
– Знаем какво се е случило с него. Убили са го по време на бойни действия в Афганистан. Ние едва ли ще хукнем натам, за да потвърдим смъртта му – разбира се, ако Тайлър иска от нас именно това. То е работа на военните, които могат да се справят много добре и без нашата помощ. А и ти току-що каза, че не бива да си пъхаш носа където не ти е работа. Забрави ли, че се канехме да хванем първия самолет за Нова Зеландия?
– Това беше, преди момчето да се обади. Настоява да се срещнем.
– Къде? У тях ли?
– Не. Засега предпочита да запази това в тайна. Не спомена от кого, но явно става въпрос за мащехата му.
– Преди всичко той е малолетен и няма как да ни наеме – рече Шон. – Такъв е законът.
– Престани с твоите юридически интерпретации – погледна го разочаровано Мишел. – Вече не си адвокат.
– Адвокатът винаги си остава адвокат. Освен това не става въпрос само за интерпретации. Така печелим парите си.
– Сигурна съм, че ще ни плати.
– Радвам се, че си толкова убедена. Но аз нямам намерение да вземам пари от малолетен сирак за работа, която изключва каквото и да било разследване. Баща му е загинал и толкова. Пентагонът умее да идентифицира достатъчно добре тленните останки на войниците си. Освен това всички те носят медальони, удостоверяващи самоличността им, има база данни с ДНК-то им. След като го обявяват за мъртъв, значи наистина е мъртъв.
– Не знам дали Тайлър се съмнява в смъртта на баща си. Но със сигурност има друга причина, за да ни наеме.
– Каква е тя?
–
– Нима от армията са пропуснали да им обяснят? Това е част от задълженията им, когато известяват близките.
– Вероятно не е останал доволен от обясненията им.
– Това е лудост, Мишел! Явно момчето не може да разсъждава трезво сега.
– Може и да е лудост, но има какво още да се направи за едно съсипано от мъка хлапе! – отсече тя.
– И ти си убедена, че това е наша работа, така ли?
– Правили сме го много пъти, включително и за деца, които са били много по-малки от Тайлър!
– Вярно – призна Шон. – Къде иска да се срещнем, след като не желае да ходим у тях?
– Пред гимназията, в която учи.
– Пред гимназията?! Отива на училище въпреки страшната новина, която е научил едва вчера?
– И на мен ми се стори странно – въздъхна тя. – Но ако не се разбира с мащехата си, е нормално да иска да бъде по-далече от нея. Може би си въобразява, че ще мисли по-малко за баща си, ако се придържа към всекидневните си задължения.
– Всеки изживява мъката по свой начин – кимна Шон.
– Предполагам. А той все пак е още дете.
– Кога иска да се срещнем?
– Излиза в три и петнайсет. В четири и половина има тренировка по плуване. Предлага да се видим в паузата.
Шон се засмя. Тя извади ключовете за колата си от непромокаемата торбичка и попита:
– Какво смешно има?
– Само си представих как се срещаме с клиент в паузата между две игри.
– Той е гимназист, а не хлапе, което си играе в детската градина.
– Извинявам се. Но въпреки това не виждам къде ще ни отведе всичко това.
– Ако не друго, поне ще му върнем пистолета. Въпреки че идеята да дадем оръжие в ръцете му преди тренировка не ми се струва особено добра. Май трябваше да си уговорим среща на друго място.
– Коя е гимназията? – попита Шон, изчака обясненията и добави: – Снощи минахме оттам. Точно срещу нея има един мол с бистро "Панера". Звънни му и кажи, че ще го чакаме там.
– Няма да му се обадя, а ще му пратя есемес. Така правят днешните хлапета.
– Както желаеш.
– Не ти се занимава с това разследване, нали?
– Няма да има разследване – каза той.
– Може би ще има – настоя тя. – Зависи какво ще ни каже.
– Не се отказваш, а?
– Не, въпреки че наистина не знам с какво ме привлича този случай. Просто трябва да разбера.
– Добре, пък да става каквото ще.
– Е, сега вече наистина говориш като старец!
– Новият ни "клиент" е още в пубертета. Естествено, че се чувствам стар.
– Благодаря, че прояви разбиране – усмихна се тя и го побутна по рамото.
– За това живея – отвърна Шон. – Но ще трябва да ми обещаеш, че ако в този случай няма нищо подозрително, а аз съм убеден, че няма, го зарязваме и отиваме на почивка. Съгласна ли си?