Кинг и Максуел
Шрифт:
Този път и двамата си взеха минерална вода, а Мишел и кексче.
– Днес не съм хапвала нищо – каза тя.
Седнаха на една маса в дъното. Мишел отпи глътка вода и се нахвърли на кексчето.
– Е, какво открихте? – попита Тайлър.
– Да си преглеждал днешния вестник?
– Не.
– Извинявай, забравих, че тийнейджърите отдавна вече не четат печатни издания. Но снимката на баща ти е там .
Мишел извади изрезката и я плъзна по масата.
– Само ми кажи дали това е той.
Тайлър
– Той е.
– Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.
– Ясно.
– Здрасти, Тайлър.
Двамата едновременно вдигнаха глави. Беше хубавичката брюнетка от предишния ден. Погледът се местеше от единия към другия, а после се сведе към изрезката.
– Много съжалявам за баща ти – промълви тя. Беше дребничка, под метър и шейсет, с топли кафяви очи.
– Благодаря – отвърна Тайлър, без да я поглежда.
– Мишел Максуел – протегна ръка Мишел.
Момичето я пое.
– Аз съм Катлийн Бърнет, но всички ми викат Кати.
– В един клас ли сте с Тайлър?
– Да – каза момчето и вдигна глава. – Имаме разговор, Кати. За баща ми...
– О, извинявай, Тайлър. По-късно ще се видим – рече сконфузено тя, обърна се и започна да се отдалечава.
– Много е готина – проследи я с поглед Мишел.
– Предполагам.
– Приятели ли сте?
– Просто съученици.
– Вчера я заварихме тук, въпреки че ти се появи веднага след часовете. Как става това?
– Тя е много умна. Често си позволява да пропуска по някой урок. И обикновено си тръгва по-рано.
– Хубаво, че е умна. А освен това изглежда и доста загрижена за теб.
Тайлър не отговори, вперил поглед в изрезката със снимките.
Мишел бързо я сгъна и я прибра в джоба си.
– Наистина ли е загрижена за теб?
– Откъде да знам – сви рамене момчето. – Защо питаш?
– Хубаво е, когато някой е загрижен за теб. Особено в тежки моменти.
– Не ми каза какво открихте.
– Нищо повече от това, което пише във вестника. Явно в Пентагона нямат желание да обсъждат баща ти, а аз се питам защо.
– Сигурно си имат причини – каза той, поколеба се за момент и попита: – Колко ви дължа за услугата?
– Защо ли долавям окончателност в този въпрос? – подметна Мишел.
– Какво? – попита недоумяващо той.
– Току-що ни нае, но имам чувството, че вече искаш да ни уволниш.
– Няма такова нещо.
– Добре е да го знам – каза тя. – Тук съм, защото искам да те питам нещо. – Приведе се над масата и добави: – Какво не ни казваш, Тайлър?
– Вече ми зададе този въпрос.
– Но ти не ми отговори. Вероятно си разбрал, че когато не получавам отговор, продължавам да питам.
– Казах ви всичко.
– Изражението ти говори друго. Аз съм била агент на Сикрет Сървис, Тайлър. А там
Той бързо извърна глава.
– Хубава работа – каза тя и кръстоса ръце пред гърдите си. – Така ли ще я караме?
Тайлър мълчеше.
– Можеше да ми спестиш разходката до тук. Имам си достатъчно друга работа.
– Извинявай. Май се държах глупаво. Баща ми е мъртъв и толкова. Никой не може да ми го върне.
– Така е, Тайлър – тихо отвърна тя. – Никой не може да ти го върне.
– Аз… Мислех си за снощи… Предполагам, че… – Гласът му заглъхна, а сърцето на Мишел се сви от жалост.
– Ако искаш да се оттеглим, няма проблем – каза тя. – Решението си е твое и няма смисъл да се измъчваш. Имаш достатъчно други проблеми.
– Аз… Мисля, че точно това трябва да направите… да се оттеглите...
– Сигурен ли си?
Той кимна.
– Затова питам колко ви дължа. Нося пари.
– Задръж си ги. Консултациите са безплатни.
– Сигурна ли си?
– А ти? – засече го тя.
– Трябва да тръгвам – промърмори Тайлър с наведена глава.
– Да, чака те тренировка по плуване.
Момчето се изправи, но Мишел го спря.
– О, трябва да ти върнем пистолета на баща ти. Не го донесох със себе си, но довечера ще се отбием да го оставим. Ще си бъдеш ли вкъщи?
– Ами не знам – нервно отвърна Тайлър. – Може да изскочи нещо.
– Няма проблем. Ще го оставим на мащехата ти. Така добре ли е?
Момчето се обърна и хукна към изхода. Разстоянието не беше голямо, но той на два пъти се обърна да я погледне.
Тя остана на масата. В главата се въртеше един-единствен въпрос: кой беше успял да сплаши Тайлър Уинго?
10.
Когато Мишел излезе от "Панера", снегът се беше усилил.
Годините в Сикрет Сървис я бяха научили да разделя околния свят на отделни фрагменти и да търси опасността в най-близките. Този инстинкт продължаваше да служи, въпреки че отдавна вече не работеше в службите. В момента вътрешните антени трептяха предупредително.
Паркингът беше пълен едва наполовина, но предвид огромните му размери колите там пак бяха много. Вниманието обаче беше привлечено от един-единствен автомобил.
С правителствени номера, изключен мотор и самотна фигура зад волана. Почти покрит от снега, което говореше за доста продължителен престой. Липсата на стъпки наоколо подсказваше, че никой не е слизал от него. Нещо, което беше доста странно предвид факта, че това беше мол, посещаван от хора, които бързат да напазаруват и да потеглят към домовете си. Но този човек беше паркирал и седеше търпеливо с изгасен двигател въпреки студа. Очевидно чакаше нещо.