Кинг и Максуел

Балдачи Дейвид

– Толкова ли ми личи? – невинно попита той.

– Май скоро ще започнем да си довършваме изреченията – отбеляза тя. – А дори не сме женени.

– В някои отношения сме повече от женени – промърмори той.

Мишел му подаде едното кафе, хвърли вестника на бюрото си и седна срещу него.

– Свърза ли се с твоите хора в Пентагона?

– Току-що говорих с един от тях.

– И?

Той се облегна назад и се загледа в компютъра си.

– Оказа се, че нещата не са толкова прости, колкото съм си представял.

Мишел

отпи глътка кафе и потръпна. Прогнозата на метеоролозите беше за студен дъжд и дори за сняг. А небето изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да я сбъдва.

– В какъв смисъл?

– Изпратих му имейл с името и данните на Сам Уинго, които получихме от Тайлър – поделение, чин и прочие, Предположих, че на моя човек ще му трябва известно време за проверка и когато му се обадя, ще получа всички отговори.

– Но не ги получи?

– Не. Защото се оказа, че няма отговори.

– Обясни ли ти защо?

– Близките щели да бъдат уведомени, в армията държали на дискретността и други подобни глупости. Съобщих му, че вече са уведомени.

– А той?

– Каза само че не може да се рови повече.

– Не може или не иска?

– Има ли значение?

– Поне потвърди ли, че Сам Уинго наистина е убит?

– Не.

– Е, това вече наистина е странно.

– Може би просто не желаят да споделят информация за жертвите по време на мисии, Мишел. Това е доста деликатна тема. Не искат да бъдат обвинени, че дават сведения на всеки, който се интересува.

Мишел взе вестника и го разгърна на една вътрешна страница.

– Не съм сигурна, че това е някакво извинение – каза тя. – Погледни тук...

Шон пое вестника. На страницата бяха отпечатани снимки на жертвите в близкоизточните конфликти.

– Петата на четвъртия ред – помогна му Мишел.

Шон откри снимката и започна да чете на глас написаното под нея:

– Самюел Уинго, четирийсет и пет годишен, сержант първи клас, служил в един от батальоните на Осемдесет и втора дивизия от Форт Браг. Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.

– Почти същото, което ни каза и Тайлър – отбеляза Мишел.

– Явно и на него са казали само толкова.

– Което и на теб ти изглежда странно, нали?

– Може би не бива да търсим под вола теле.

– Но те публикуват в пресата снимката, името и званието му, плюс кратко описание как е загинал. Значи информацията не е конфиденциална. В същото време обаче пред теб не потвърждават дори смъртта му, въпреки че уведомяват за нея читателите на "Уошингтън Поуст". Какво означава всичко това?

– На определено ниво – нищо. Но имай предвид, че в чужбина загиват хиляди американски войници. Вероятно моят човек изобщо не е знаел за информацията в днешния вестник. Пентагонът е един огромен организъм.

– Добре, ясно. Но аз съм сигурна, че Тайлър крие нещо от нас.

– Как предлагаш да действаме?

– Казахме му,

че ще направим някои проучвания и ще му се обадим. Е, проучванията приключиха, остава само да се свържем с него.

– Няма какво да му кажем, Мишел. Освен, че сме претърпели пълен провал.

– Трябва да го предразположим да говори – тръсна глава тя. – Може би ще е по-добре, ако отида сама.

– В дома му, при злата мащеха? Тя най-вероятно няма да те пусне да влезеш!

– Ще му изпратя есемес за още една среща на предишното място – каза Мишел и вдигна телефона си.

– Май наистина си твърдо решена да разнищиш нещата – отбеляза Шон.

– Той е момче, което е изгубило баща си и се нуждае от помощ.

– Не те спирам. Просто ти напомням да внимаваш.

– Не мисля, че Тайлър Уинго е опасен – каза тя.

– Нямам предвид него.

Тя се обърна към прозореца.

– Прогнозата е за сняг...

– Страхотно! Вашингтонските шофьори се справят трудно дори като грее слънце.

– Защо не опиташ с другите си връзки в Пентагона, докато аз съм с Тайлър?

– Ще видя какво мога да направя. Но там са майстори в издигането на високи стени.

Той отново огледа разхвърляното бюро.

– Няма ли най-сетне да оправиш тая бъркотия? Ще оценя подобен жест, дори да е символичен.

Широко усмихната, Мишел взе един лист хартия от бюрото и церемониално го пусна в кошчето.

– Така по-добре ли е?

– Все пак е някакво начало – уморено отвърна Шон.

***

По-късно следобед Мишел вкара джипа си на паркинга до "Панера", изключи двигателя и насочи поглед към гимназията на Тайлър отсреща. Сградата беше сравнително нова и вероятно се пръскаше по шевовете от ученици. Районът на Вашингтон така и не успяваше да се справи с бързото нарастване на населението.

Тя извади от джоба на якето си страницата със снимката на Сам Уинго, която беше откъснала от "Уошингтън Поуст". Хубав мъж, помисли си. С проницателен поглед и приятно груби черти на обветреното лице. Приличаше на Шон. В сравнение с него останалите лица във вестника изглеждаха трагично млади. Момчета, които не бяха получили шанс да изживеят живота си.

Погледна часовника си. Точно в три и шестнайсет Тайлър Уинго излезе от гимназията и се насочи към нея. Студеният дъжд беше преминал в лек снежец, но той очевидно не му обръщаше внимание, тъй като беше облечен само с тънък суичър.

Мишел го изчака да се приближи и слезе от джипа.

– Хей!

Той се обърна и попита:

– Къде е партньорът ти?

– Проверява разни неща в офиса.

Тръгнаха рамо до рамо към "Панера". В сравнение с предишния път бистрото беше доста оживено. Вероятно ще се напълни след приключване на занятията в гимназията, помисли си Мишел. Да имаш заведение, предлагащо топла храна на вечно гладните тийнейджъри, си беше златна мина.