Кинг и Максуел
Шрифт:
Въпреки всичките си проблеми той все пак беше на шестнайсет и бушуващите хормони го тласкаха към самоизява.
Гмурна се и пое напред, питайки се с какъв аванс ще стигне до другия край на басейна. А после се замисли как ще реагира тя, когато го види далече пред себе си. Дали той ще съумее да подхвърли нещо умно? На практика беше ужасно срамежлив и едва ли щеше да събере кураж да я заговори. Но тя щеше да го види и това му беше достатъчно.
После погледна надясно и видя дългите бедра. Смаян от този факт, той
Когато най-сетне докосна насрещната стена и стъпи на дъното, тя вече го чакаше, облегната на разделителното въже. Беше свалила плувката си, а очите под вдигнатите очила го изучаваха.
– Охо, каква случайност – подхвърли Мишел.
– Дори не си се задъхала – каза Тайлър, който все още дишаше ускорено. – Нали уж не си падаше по плуването?
– Казах, че предпочитам да съм над водата и суха, но това не означава, че не мога да плувам.
– Доста си бърза за възрастта си.
– Ще приема думите ти като комплимент.
– Къде е партньорът ти? – огледа се Тайлър.
– Той си пада по водата дори по-малко от мен.
– Знам, че неслучайно си тук – каза той. – Какво още искаш? Нещата между нас приключиха, нали?
– Маузерът на баща ти все още е у мен.
– Мамка му! Бях забравил за него!
– В чантата ми е. Мога да ти го дам веднага след като излезем от басейна.
– Хей, Тайлър!
Обърнаха се едновременно. Треньорът, мъж на средна възраст с шорти и тениска, ги гледаше намръщено. На шията му висеше свирка.
– Да, тренер?
– В момента провеждаш тренировка! Бъди така добър да оставиш хубавата дама на мира и да плуваш, по дяволите!
– Да, тренер – почервеня момчето. – Разбира се.
– Ще те чакам във фоайето – подхвърли Мишел. – Как се прибираш?
– Обикновено ме кара един приятел.
– Аз ще те закарам.
– Не мисля, че това е добра идея.
– Напротив, много е добра – отсече Мишел. – Главно защото трябва да премислиш всичко със собствената си глава, а не да слушаш какво ти казват хората. Ще бъда във фоайето, а ти сам ще решиш дали да пътуваш с мен. И в двата случая ще ти върна маузера. Сложила съм го в брезентова торбичка и никой няма да го види.
След тези думи Мишел нахлузи очилата и се подготви да направи още няколко дължини.
Тайлър остана да гледа след нея. Изпитваше неволно възхищение от атлетичното плуване. После се опомни и пое към далечния край на басейна, но движенията му съвсем не бяха перфектни.
Около час по-късно излезе от съблекалнята и установи, че Мишел го чака във фоайето с преметната през рамо раница и брезентова торбичка в ръка. Влажната коса беше прибрана под плетена шапка. Беше с джинси, яке "Норт Фейс" и шал, увит около шията.
Косата на Тайлър беше сресана назад. Дъното на дънките му беше увиснало, маратонките му бяха без връзки, а суичърът му беше с логото на гимназията. Той прекоси фоайето и отиде при нея.
– Заповядай – подаде му торбичката тя. – Ще приемеш ли да те закарам, или ще се прибереш по обичайния начин?
Тайлър явно беше притеснен от съотборниците си, които минаваха покрай тях. Кимна на неколцина и блъсна в рамото един хлапак, който оглеждаше стройната фигура на Мишел. Той безгласно подхвърли "Готино парче", а след това с нормален глас добави:
– Ще се видим утре, Тай.
Мишел го изчака да се отдалечи и попита:
– Тай ли ти казват?
– Само някои момчета – разсеяно отговори той .
– И тъй, какво избираш?
– Може ли да си вземем по чаша горещ шоколад? Водата беше ледена!
Мишел му връчи торбичката.
Отбиха се в близкия "Старбъкс", където тя поръча горещ шоколад за Тайлър и кафе лате за себе си. После се насочиха към лендкрузъра. Тайлър се настани на седалката и огледа купето.
Тя набързо събра пръснатите върху арматурното табло предмети и ги хвърли отзад. Тайлър се обърна да погледне внушителната купчина боклуци.
– Това там пушка ли е? – попита с разширени очи той.
– Да, но не е заредена. Вече втора година се каня да разчистя тази бъркотия.
– Това най-вероятно ще ти отнеме още две.
– Много ти благодаря, но забележките на партньора ми са повече от достатъчни.
– И тъй, какво искаш? – попита Тайлър.
– Мисля, че се досещаш.
– Не.
– След вчерашната ни среща в "Панера" ме спря един военен полицай, който ме обвини, че се опитвам да измъкна пари от теб.
– Не знаех.
– Но някой е разговарял с теб, нали?
Тайлър не отговори. Отпи глътка горещ шоколад и вдигна глава към небето.
– Май пак ще вали сняг – отбеляза Мишел и продължи да чака.
Изглеждаше толкова объркан, че дожаля още повече за него. Да не би пък майчинските ми инстинкти да са се събудили най-после, помисли си тя. От какво се страхуваше той?
Изминаха няколко километра в мълчание.
– Скоро ще пристигнем – подканящо подхвърли Мишел.
– Предупредиха ме да не разговарям с теб – отвърна Тайлър.
– Кой те предупреди?
– Военните.
– Били са с униформи?
– Не, бяха с костюми.
– Тогава как разбра, че са военни?
– Говореха за баща ми, който служеше в армията. Какви други могат да бъдат?
– Легитимираха ли се?
– Да. Размахаха някакви карти, но толкова бързо, че не видях какво пише на тях. Освен това не ме интересуваха.
– Мащехата ти там ли беше?
Тайлър кимна.
– Какво друго ти казаха?
– Че искате да се възползвате от мен. Нямало да откриете нищо повече от това, което са ми казали те.