Кинг и Максуел

Балдачи Дейвид

– Дъщеря ти е страхотна съпруга, Дан. Но прекалено много се тревожи за мен. А аз съм голямо момче и мога да се грижа за себе си.

– Да, върна се жив и здрав от Ирак. Никой не подлага на съмнение твърдостта си.

– В Ирак загинаха много твърди бойци – каза Грант. – Аз бях от онези, които извадиха късмет.

– За което благодаря на Бог – развълнувано промълви Маршал. – Не знам какво щях да правя без теб! Да не говорим за Лесли...

– Тя е силна жена, ще се оправи.

– Да зарежем мрачните приказки, Алън. Крайно време е да

обърнеш гръб на нещастието, сполетяло родителите ти. Оттогава изтекоха повече от двайсет години.

– Двайсет и пет – вметна Грант, после се овладя и вече по-спокойно добави: – Мисля, че се справям, Дан. Имам чувството, че много скоро изцяло ще загърбя мрачните спомени.

– Добре е да го чуя.

Дори много добре, помисли си Грант.

28.

Товарният самолет се тресеше в турбулентна зона на шест хиляди метра над Атлантическия океан.

Сам Уинго беше заел място на брезентова седалка. Оказа се, че няма абсолютно никакъв начин да напусне Индия с редовен пътнически полет.

Успял най-после да се добере до Ню Делхи, той използва един цял ден за максимална промяна на външността си и за изработването на нови документи за самоличност в някакво невзрачно магазинче, задръстено от компютри и и скъпи принтери. Там му свършиха добра работа, но въпреки това преминаването през пунктовете за проверка на летището беше проблематично. Още на улицата беше дочул слухове за издирването на американски военен, потърсил убежище в Пакистан или Индия.

Уинго обаче не търсеше убежище, а възможност час по-скоро да изчезне от тук.

Шансът се разкри пред него чак в края на дългия ден, прекаран в търсене на начин да напусне страната. Наложи се да плати известна сума като подкуп, но тя се оказа съвсем поносима. Сега седеше на брезентовата седалка и правеше отчаяни опити да не започне да се търкаля в металната утроба на самолета и да задържи в стомаха си малкото храна, която беше поел.

Все още не знаеше кой му е отнел товара и защо го е направил. Нямаше представа какво знае за случая правителството на Съединените щати. Едно обаче беше сигурно – цялата вина бе стоварена върху него и той щеше да бъде арестуван веднага щом го откриеха.

Уинго не знаеше, че съвсем наскоро му е изпратен имейл, защото беше изключил телефона си още при излитането на самолета. Въпросният имейл нямаше да получи отговор поне докато траеше дългият полет.

Часовете във въздуха му даваха възможност да обмисли в детайли стъпките, които да предприеме след завръщането си в Щатите. Не че имаше кой знае какъв избор. Беше сигурен, че синът му е поставен под наблюдение. Положително бяха засекли имейла, който му беше изпратил. И сега вероятно го бяха заключили някъде. Сърцето му се сви от мъка. В тази мисия имаше нещо гнило още от самото начало. Чудеше се как не го беше усетил.

Бяха приели, че е виновен, в мига, в който отказа да изпълни заповедта

на прекия си командир за завръщане в базата. Вече го виждаха изправен пред военния съд. По всяка вероятност бяха решили, че просто е присвоил онова, което превозваше. Част от съзнанието му много искаше да е така. Защото в момента би могъл да се възползва от него.

Но товарът не беше на негово разположение. Беше го прибрал един тип от Небраска на име Тим Саймънс, или както там се казваше гадното копеле. Уинго беше почти сигурен, че не се казва Тим, и се съмняваше, че има нещо общо с щата Небраска.

Трябваше час по-скоро да осъществи контакт със сина си и да му обясни ситуацията. А след това щеше да помисли за отвлечения товар. Ако успееше да го върне обратно, може би имаше шанс да спаси репутацията си и да не прекара остатъка от живота си във военния затвор на Канзас.

В момента, в който самолетът отново се затресе в поредната турбулентна зона, съзнанието на Уинго изведнъж се проясни.

Нямаше шанс да изпълни нищо от това, което беше обмислял досега. Нямаше как да се върне при сина си, нямаше как да възстанови товара, който най-вероятно вече се намираше в друг, недостъпен за него свят. Освен това го глождеше неприятното предчувствие, че полицията го чака на летището в Атланта. Което означаваше, че ще прекара остатъка от живота си зад решетките.

Затвори очи и започна да се моли. Това му оставаше. Да се моли за чудо.

***

– Нищо – поклати глава Тайлър.

Откакто изпрати имейл на баща си, не откъсваше очи от компютърния екран. Беше използвал един акаунт в Джимейл, създаден от Мишел. Баща му нямаше да знае кой е изпращачът, но със сигурност щеше да разпознае шифъра, чрез който контактуваше със сина си. Тайлър предпочете да бъде предпазлив с текста, защото не знаеше дали писмото няма да се прочете от други хора, които да успеят да го разшифроват.

Обърна се да погледне Мишел. Вече бяха в къщата на Шон в Северна Вирджиния. Двамата детективи прецениха, че е твърде опасно да върнат Тайлър в дома му, за да си събере нещата. Бяха го докарали направо тук, а после Шон беше отишъл да му вземе багажа. През последния половин час Мишел непрекъснато поглеждаше часовника си.

– Можеш да му звъннеш или да му изпратиш есемес – обади се Тайлър.

– Не – каза тя. – Ще реши, че го проверявам.

– Което ще е самата истина.

– Точно това го дразни.

Навън вече беше тъмно и червата на Тайлър започваха да протестират.

Мишел явно ги чу, защото бързо се изправи.

– Не съм много по готвенето, но ще се опитам да направя някаква вечеря – обяви тя.

– Мога да ти помогна.

– Защо не? Кати ми каза, че умееш да готвиш и дори си споделил някои рецепти с майка .

– Научих се от мама. Тя беше страхотна готвачка.

– Не се и съмнявам, Тайлър – въздъхна тя. После лицето се проясни. – Това е прекрасно умение, което момичетата ще оценят.