Кинг и Максуел
Шрифт:
– Много ти благодаря! – направи гримаса той.
Качиха се в колата и потеглиха.
– Вече е седем и половина – каза Мишел. – Сигурен ли си, че не искаш да карам аз?
– Абсолютно, благодаря.
Поеха в указаната посока. Мишел диктуваше от записките, които Шон беше нахвърлял в бележника си.
– Какъв е планът? – попита тя, докато той вземаше един остър ляв завой.
– Длъжни сме да приемем, че Сам Уинго ще бъде въоръжен и подозрителен. Разбира се, че ще се довери на сина си, но на никой друг.
– Няма как
– По дяволите! – изръмжа той. – Ти беше тази, която подхвърли, че може би ще се наложи да го убием.
– Казах "само в краен случай".
– Трябва да контролираме ситуацията и да се опитаме да спечелим доверието му.
– Доста трудни задачи – поклати глава тя.
– Така е.
– Но не е ли фактът, че се връща при сина си, доказателство за неговата невинност?
– Може би. За съжаление, не е неоспоримо доказателство. Да не забравяме и нещо друго – онези, които са му скроили номер в Афганистан, едва ли искат да се завърне у дома и да разговоря с някого.
– А ние можем да се окажем между чука и наковалнята, а?
– Отдавна вече сме там, по дяволите! – изръмжа Шон.
Мишел извади пистолета си, провери дали има патрон в цевта и го остави до себе си.
– Ами ако Уинго не се появи сам? – попита тя.
– Че с кого друг?
– В случай, че не е невинен...
Шон се замисли, после бавно кимна
– Проблемът е там, че той познава далеч по-добре от нас мястото, където са ловили риба.
– Положително е така. Но едва ли умее да преценява обстановката в рамките на шест секунди, както го правим ние.
– Налага се да се разделим. Аз ще осъществя контакта, а ти ще ме прикриваш.
– А защо не обратното?
– Не се гордея от факта, че ти стреляш по-добре от мен – усмихна се той.
– Снайперът е някъде там – каза тя и се обърна назад.
– Това е добре. Може и да ни потрябва.
– Мислиш ли, че Тайлър има някакви подозрения относно баща си?
– Изключено – поклати глава Шон. – Той го боготвори. Надявам се, че сержантът ще оправдае очакванията му. – Погледна през предното стъкло и добави: – Скоро ще разберем всичко. Вече виждам отклонението, което ще ни отведе на мястото. Налага се да спрем доста далече от него. Последното нещо на света, което бих искал в момента, е Тайлър да засече джипа ти. Ще заобиколим пеша мястото, ще си изберем наблюдателен пункт и ще чакаме.
– Може би Сам Уинго вече е там – отбеляза Мишел.
– Може би, но нищо не можем да направим – кимна Шон и се обърна да я погледне. – Ще успееш ли?
– Какво?
– Да натиснеш спусъка, ако се наложи. В присъствието на Тайлър.
– Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, Шон – отвърна твърдо тя. – Това е повече от сигурно.
47.
– Знаете ли, че тази информация е по-скъпа от
Алън Грант го наблюдаваше от пасажерското място.
– Разбирам – кимна той. – По-скъпо е от платината, но вие ми го продавате на същата цена. Благодаря ви.
Мъжът се казваше Майло Прат – нисък и набит, прекарал много години по местата, откъдето можеше да набави "платината" за Грант.
– А знаете ли колко струва платината? – подхвърли с усмивка той.
– Много. Вероятно повече от златото.
– Златото изобщо не може да се сравнява с нея. Как казахте, че ви беше името?
– Няма значение.
– А защо ви е тази информация?
– Винаги съм бил любопитен – сви рамене Грант. – Такава ми е природата.
– Но защо точно това? – попита Прат. – Човекът ще иска да знае и трябва да му предложа някакъв отговор, разбирате ли?
– Разбирам отлично. Ако не бяхте попитали, щях да остана разочарован.
– Добре. И тъй, защо?
– Не е ли очевидно?
– Вие предател ли сте? Веднага ще подчертая, че това не е проблем за мен, но бих искал да го знам.
– Не съм предател, а по-скоро обратното.
– Федерален агент? Каква операция под прикритие изпълнявате?
– Имате набито око – похвали го Грант и насочи показалец в гърдите му.
– Предполагам, че това може да се промени, но аз съм безсилен да направя каквото и да било.
– Разбирам ви много добре. Все пак трябва да го включа в операцията.
– Всичко е тук – промърмори Прат и му подаде една флашка.
– Надявам се да е така – отвърна Грант и протегна ръка да я вземе.
– Нямаше да държите тази флашка, ако не бях проверил дали парите са преведени по сметката ми.
– На ваше място и аз щях да направя същото – кимна Грант. – С една незначителна разлика.
– Каква? – попита Прат.
Грант го сграбчи през раменете и го заби в кормилото, така че смаза гръкляна му. После просто го изчака да умре от липсата на кислород и да рухне странично върху седалката.
– Никога не бих направил размяната на усамотено място, тъй като има опасност да се разделя с живота си – каза на мъртвия той. – Точно като теб.
След тези думи излезе от колата и спокойно се отдалечи. Минута по-късно се качи в своята и потегли. Караше бавно, далеч под разрешената максимална скорост. Следващата му спирка беше старата радиостанция, чието преустройство вървеше с бързи темпове. Знаеше, че хората му работят неуморно, но искаше да ускорят темпото още повече. След ремонта тук щеше да се появи техническият му екип, съставен от хора с различна националност, като всеки един от тях мислеше само за себе си, без да се вълнува от понятия като дом и родина. Това му харесваше. Когато мотивацията се изразява с парични знаци, човек знае къде стои. Тези бяха най-добрите, които можеха да се намерят, а Грант знаеше къде да търси.