Кинг и Максуел
Шрифт:
– По какъв начин? – попита Мишел.
По лицето на Литълфийлд се изписа разочарование.
– Хей, в чужбина не играят само тия две агенции! Бюрото също разполага с ресурси там… – Той извади някакъв лист от папката и го размаха. – В близост до крайния пункт на пътуването на Уинго са били открити трупове на разстреляни хора.
– Какви хора? – попита Шон.
– Мюсюлмани.
– Откъде са били?
– Не знам – отвърна Литълфийлд и прибра листа обратно. Но нека направя едно уточнение: били са бунтовници, а не представители на официалните власти.
Шон и Мишел се
– Бунтовници? Нима искаш да кажеш, че…
Литълфийлд кимна мрачно.
– Може би нашите пари са били предназначени за групировка, която има за цел да свали някое ислямистко правителство. Подчертавам: може би!
– Кое по-точно? – попита Шон.
– Не знам. В момента официално финансираме сирийските бунтовници, на които доставяме оръжие и продоволствия. Затова мисля, че не са те.
– Това стеснява възможностите до някакви още по-ужасни групировки.
– Ами ако се разчуе? – попита Мишел. – Ако се разбере кои са те и от коя страна?
– Тогава ще стане лошо – отвърна Шон.
– И друг път сме въоръжавали враговете на нашите врагове, правейки всичко възможно да държим нещата под похлупак – промърмори Литълфийлд. – Но в този случай става въпрос за кутия със змии, която никой не би искал да отвори. За съжаление, капакът вече е леко повдигнат. Историята за парите и Сам Уинго е стигнала по някакъв начин да медиите, а това е още една причина да изолираме хлапето. В противен случай репортерите ще го нападнат и тогава няма спасение. Вече сме поставили агент пред къщата им, където гъмжи от репортерски коли. Ще се отървем от тях само ако се появи друга, по-важна новина. За съжаление обаче, поне аз не виждам такава...
– Слава богу, че успяхме да измъкнем Тайлър от там – рече Шон.
– Но парите не са стигнали до предназначението си, така ли? – попита Мишел.
– Вероятно не. Може би ги е откраднал Сам Уинго, а може би са му ги отнели.
– Защо всъщност реши да ни включиш в играта? – вдигна глава Шон. – Съмнявам се, че причината е в красноречието на партньорката ми.
– Не е красноречието , макар че си го бива – промърмори агентът. – Направих го заради момчето.
– В какъв смисъл?
– В смисъл, че то ще говори само пред вас двамата, а ние се нуждаем от него. Поне такова е мнението на Бюрото. Трябва да разнищим докрай тази история и синът е единственият, чрез който можем да стигнем до Уинго. Същевременно не бива да манипулираме грубо едно хлапе, чийто баща може и да е загинал.
– Всичко това означава, че се нуждаете от нас – кимна Мишел.
– Засега – каза Литълфийлд и се изправи. – Да вървим.
– Къде? – попита Шон.
– Да се видим с един човек.
– С кой човек? Директора на ФБР?
– С по-важен от него – загадъчно отвърна агентът. – Много по-важен.
42.
– Честито, вече е ваша – каза мъжът.
Алън Грант стисна ръката му и вдигна глава към сградата, която току-що беше купил – някогашна радиостанция в западната част на окръг Феърфакс с шейсетметрова предавателна кула. Преди години
– Това е нещо като местна забележителност – погледна го човекът. – Надявам се, че няма да я разрушите.
– В никакъв случай – отвърна Грант.
– Ако сте решили да откриете собствена радиостанция, ще трябва да се справите с доста бюрократични проблеми от страна на Комисията по честотите.
– Помислил съм и за това, благодаря.
Човекът се качи в колата си и потегли, оставяйки Грант насаме със странната си покупка. Той обиколи периметъра, спря пред кулата и вдигна глава. Част от нея беше ръждясала, а много от носещите елементи се нуждаеха от ремонт. Вече беше разгледал тухлената сграда с няколко прозореца и частично изгнила входна врата. Стените бяха покрити с пластове оловна боя, а по таваните имаше азбестови панели. За него това беше без значение, тъй като не възнамеряваше да прави структурни промени. Но други промени щеше да има – много промени и повечето от тях спешни.
Погледна часовника си, извади телефона и набра един есемес.
Пет минути по-късно на тесния път се появиха два камиона с покрити ремаркета. В кабините им седяха по трима мъже, които скочиха почти в движение и отвориха вратите на ремаркетата. От тях слязоха още по петима. Общо шестнайсет души, които щяха да приключат бързо.
Грант отключи входната врата. Мъжете спуснаха рампите и започнаха да разтоварват строителните материали и два бензинови генератора.
След кратка консултация с шефа на бригадата Грант влезе вътре и се зае да разпределя материалите. Част от работниците започнаха да разчистват някогашната радиостанция. Действаха сръчно и методично. Няколко часа по-късно сградата беше напълно опразнена и съдържанието на ремаркетата беше прехвърлено в нея.
Грант се наведе над чертежите, опънати на парче шперплат върху дърводелското магаре във фоайето.
Консултира се с шефа на бригадата за някои дребни корекции, направи предложения.
Сроковете бяха изключително кратки и той с удоволствие се вслуша в свистенето на включените инструменти, което оповестяваше началото на ремонта.
После двамата с майстора пак обходиха помещенията.
– Тук, тук и тук ще бъдат монтирани детектори – посочи определени точки във фоайето Грант.
Добави още няколко места. Планът предвиждаше четирите стени плюс пода и тавана да бъдат облицовани с няколко пласта изолационен материал, между които щеше да има шумозаглушаваща пяна и огнеупорен гипсокартон.
Всички връзки с вътрешното пространство, независимо дали ставаше въпрос за кабели, водопроводни тръби или канализация, трябваше да бъдат покрити с пяна и метални капаци. А достъпът щеше да се осъществява само от едно място, оборудвано с ултрамодерна система за сигурност.
Прозорците щяха да бъдат запечатани без възможност да се отварят. На всеки от тях щеше да има датчик и решетки. Предвиждаше се един авариен изход отзад, представляващ блиндирана врата без външна брава, оборудвана със сложна аларма и паник-бутон.