Кинг и Максуел

Балдачи Дейвид

Офисът на "Херон Еър Сървис" се намираше в непосредствена близост до един от тези складове. В зоната с ограничен достъп зад сградата се виждаха самолети от различни марки и модели, около които се суетяха техници. Един току-що кацнал самолет се отби от основната писта и бавно се насочи към тази зона. Това беше начинът, по който летяха богатите хора със съответните контакти. Без да чакат на опашка пред пунктовете за проверка, без проблеми с паркирането, без да си губят времето с дребни чиновници.

Уинго нямаше представа дали "Херон"

е само чартърна компания, или се занимава и с превоз на товари. По тази причина направи опит да заеме такава позиция, от която да наблюдава и двата вида дейности. Но летище "Дълес" разполагаше с десетки хиляди квадратни метра складови площи, които се обслужваха от стотици, а може би и хиляди хора. Без изобщо да се броят милионите пътници от редовните полети. Разбира се, в сравнение с тях чартърните компании превозваха далеч по-малко хора, но въпреки това той имаше чувството, че му предстои да търси игла в копа сено.

После се случи чудо, точно пред очите му.

Зърнал човека, който току-що излезе от офисите на "Херон", той буквално се вцепени. Облеченият в пилотска униформа мъж спокойно се насочи към паркинга.

Уинго измъкна телефона си и му направи няколко снимки.

Мъжът се качи в последен модел ауди.

Уинго засне номера му, а после потегли след него.

Мъжът не беше Тим Саймънс от Небраска.

Беше един от онези, които изскочиха от каменната постройка в Афганистан. Което автоматично го превръщаше в добра, макар и единствена следа – поне за момента. Надяваше се, че тя ще му помогне да разбере какво, по дяволите, се случва.

41.

– Давате ли си сметка в какви неприятности се забърквате?

Въпросът не беше зададен от агент Маккини, а от специален агент Дуейн Литълфийлд, който не си направи труда да се представи – може би защото името му беше изписано на баджа, който висеше на врата му. Беше трийсет и няколко годишен чернокож мъж, висок около метър и осемдесет, с широки рамене, дебел врат и мускулести ръце, които изопваха ръкавите на ризата му. Изглеждаше достатъчно як и достатъчно ядосан, за да пробие с юмрук дупка в металната врата на стаята, в която ги бяха затворили.

Шон и Мишел не му отговориха. Намираха се във Вашингтонското оперативно бюро на ФБР в центъра на града. Тайлър не беше с тях, а в друга стая, вероятно за да го разпитат отделно.

– Зададох въпрос, човече! – изръмжа Литълфийлд и се надвеси над Шон.

– Помислих си, че е риторичен – отвърна Шон. – Но ако наистина имате някакви съмнения, отговорът ми е "да". Наистина си даваме сметка къде се намираме и при какви обстоятелства сме се озовали тук.

– А защо беше необходимо да изпратите цяла армия? – остро попита Мишел. – Не разполагате ли с джиесеми?

Литълфийлд се извъртя към нея.

– Нима ще ме учиш как да си върша работа?

– Ами май да.

– Много

си нахакана, госпожице!

– Това съм го чувала и преди.

– Нека се придържаме към професионалния разговор и да караме поред – намеси се Шон. – Защо сме тук?

– Наистина ли искаш отговор? – втренчи се в него Литълфийлд.

– Да, наистина. Бяхме в собствения ми дом заедно с клиент. Не вършехме нищо нередно, но в един момент надникнах през прозореца и видях, че сме обкръжени от цялата Трета армия на генерал Патън!

– Май ще се наложи да ти освежа паметта – промърмори Литълфийлд, грабна дистанционното от масата и го насочи към монитора, прикрепен към отсрещната стена.

Екранът оживя. Кадрите показваха как Шон и Мишел се измъкват от поразрушената сграда на мотела и изчезват в далечината. Литълфийлд спря кадъра, хвърли дистанционното обратно на масата и обяви:

– В днешно време каквото и да се случи, все ще се намери някой да го снима. – След тези думи той се тръшна на един стол, сключи ръце зад тила си и добави: – Очевидно имате какво да обяснявате, освен ако не твърдите, че на видеото не сте вие.

Вперили очи в екрана, Шон и Мишел срещнаха собствените си погледи.

– Някой се опита да ни взриви – каза Шон. – Не вярвам вашата "камера" да е хванала и неговата физиономия.

– Защо са искали да ви убият?

– Ти разговаря ли с Маккини? – попита вместо отговор Шон.

– Знам за инцидента в мола, ако това имаш предвид. Знам и за генерала, който ти е сритал задника в болницата заради тежкоранената си съпруга. И накрая знам, че имате малолетен клиент, чийто баща е изчезнал при все още неизяснени обстоятелства. – Агентът се приведе напред и положи огромните си длани на масата. – Това, което не знам, е защо всичко това се случва точно на вас. И Маккини не знае.

– Случват ни се доста неща – обади се Мишел. – Понякога ми се струва, че сме пипнали някакъв шибан вирус.

– И двамата сте бивши агенти на Сикрет Сървис – изгледа я Литълфийлд. – Изритани, защото сте се издънили.

– Стара история – небрежно отвърна Шон. – Ако провериш по-близкото ни минало, ще установиш, че работим абсолютно легално и сме доста добри в това, което вършим. Много хора ще го потвърдят.

– Вече го потвърдиха. Аз също съм добър в работата си и поразпитах за вас, преди да си имаме вземане-даване.

– Тогава защо ни подгони? – попита Мишел.

– Защото сте се измъкнали от мястото на взрива, без да се обадите на полицията. И двамата знаете какво имам предвид. Какво си въобразявате, по дяволите? – Шон понечи да каже нещо, но агентът не му даде възможност. – А ето че и втората майка е изчезнала, което означава, че едно непълнолетно момче е оставено на произвола на съдбата. Вие много добре знаете за какво става въпрос, но не казвате на никого.

– Съжалявам, но нямах представа, че трябва да върша и твоята работа! – отсече Мишел.