Колелото на мрака
Шрифт:
Единственото интересно нещо, което се бе случило, беше онова странно същество, провесено в театър „Белгрейвия“. И това си беше нещо: всички бабички, облегнати на бастуните си, не спираха да грачат, старчоците клатеха глави, присвили рунтавите си вежди, офицерите и матросите тичаха наоколо като кокошки без глави. Не я беше грижа какво дрънкат останалите — това трябвада беше някаква импровизация, сценичен трик, някаква реклама за новия филм. Хората просто не умираха така в реалния живот, само във филмите.
Тя мина през декорирания в златно ламе и зелено стъкло вход към най-горещия корабен клуб на „Трафалгар“.
Тя продължи мрачно по коридора. Въпреки, че клубовете и казината бяха във вихъра на купона, голяма част от обляната в синьо тълпа, която обикновено изпълваше пасажите и магазините, бе изчезнала. Сигурно си бяха в каютите, бяха се заврели под леглата. Ама че майтап. Надяваше се, че няма да въведат наистина полицейски час, както се шушукаше. Това щеше да е краят. Все пак това беше шега, нали така?
Слезе с ескалатора едно ниво по-долу, мина покрай магазините на „Риджънт стрийт“, свръхлуксозният търговски пасаж, и изкачи няколко стъпала. Баба й и дядо й вече си бяха легнали, но тя не чувстваше ни най-малка умора. Беше се разхождала безцелно из кораба през изминалия час, тътрейки крака по килима. С въздишка извади слушалките и iPod-а от джоба си и си пусна Джъстин Тимбърлейк.
Отиде до асансьора, влезе вътре и като затвори очи, натисна едно копче напосоки. Кабинката се спусна рязко, спря и тя излезе — поредният безкраен корабен коридор, този малко по-тесен, отколкото останалите. Като увеличи силата на плейъра си, тя се затътри напред, зави, ритна да отвори една врата с табелка, която не си даде труд да прочете, взе наведнъж няколко стъпала надолу и продължи напред. Коридорът направи друг завой и когато го последва, внезапно й се стори, че някой върви след нея.
Спря и се обърна да види, но коридорът беше празен. Върна се няколко крачки и погледна зад ъгъла. Нищо.
Сигурно беше някакъв случаен шум от кораба: отдолу проклетото нещо дрънчеше и вибрираше като някакво чудовищно кречетало.
Тя продължи покрай стената, подпирайки се с лакът, след което мина до отсрещната и се плъзна отново напред. Още четири дни до Ню Йорк сити. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да види приятелите си.
В този момент то се появи отново: чувството, че е преследвана.
Спря рязко, този път свали слушалките от ушите си. Огледа се, но отново нямаше никого. Впрочем, къде се намираше? Това беше поредният покрит с килим коридор, с което приличаше на частна заседателна зала или на нещо от този сорт. Беше необичайно пуст.
Тя отметна косата си назад с нетърпелив жест: боже мили, сега беше толкова уплашена, колкото и онези старчоци. Надникна през един интериорен прозорец в една от стаите и видя дълга маса, с наредени по дължината й компютри — интернет зала. Поколеба се дали да не се вмъкне и да влезе онлайн, но се отказа — всички добри сайтове сигурно бяха блокирани.
Когато се извърна от прозореца, улови движение с ъгъла на окото си — някой се дръпна бързо зад ъгъла. Този път нямаше съмнение.
— Хей! — извика тя. — Кой е?
Отговор не последва.
Сигурно беше някоя прислужница — корабът гъмжеше от тях. Тя
Това бяха глупости. Продължи да върви по-бързо, зави отново, после пак, все още без да открива никаква карта или място, което да й е познато — само още безкрайни коридори. Освен това тя забеляза, че килимите под краката й са отстъпили място на балатум.
Осъзна, че е влязла в една от забранените зони на кораба, явно пропускайки табелката „Не влизай“. Сигурно е била върху вратата, която беше отворила с ритник. Но не искаше да се върне по същия път: нямаше начин.
Зад нея определено се чуваха стъпки, сега по-отчетливи, които забързваха и забавяха според нейните крачки. Ами ако я преследваше някой перверзник? Може би трябваше да бяга — щеше да избяга всякак на един стар перверзник. Тя стигна до една странична врата, мина през нея и се спусна по метална стълба, достигайки друг коридор. Чу потропването на стъпки по стълбата зад нея.
Точно тогава тя хукна.
Коридорът направи остра чупка и завърши с врата, на която беше изписано в червено:
Натисна бравата. Заключено. Тя изпадна в паника, едва сдържаше дъха си. Можеше да чуе отекващите по коридора забързани стъпки. Опита отново бравата, разтърсвайки я, като викаше. Плейърът й се измъкна от джоба и се плъзна по пода, без да го забележи.
Тя се обърна отново, огледа се в паника за друга врата, за пожарен изход, за нещо.
Тичащите стъпки се чуваха все по-близо и по-близо. И тогава внезапно иззад ъгъла се показа един силует.
Мади се дръпна рязко, в гърлото й се надигна вик, но като се взря по-напрегнато, изхлипа с облекчение:
— Слава богу, че сте вие. Помислих… че някой ме преследва… не знам. Загубих се. Толкова се радвам, че…
Ножът се появи толкова бързо, че тя нямаше време дори да извика.
39.
Льосюр беше застанал в дъното на мостика. Мейсън стоеше до него. Той гледаше как комодор Кътър, сплел ръце зад гърба, крачи с бавна отмереност напред-назад пред таблото с подредени от единия до другия край плоскоекранни монитори. Очертаният му силует отминаваше екраните един след друг. Но очите му оставаха вперени напред, без да поглеждат нито екраните, нито вахтения офицер, застанал отстрани с нещастна физиономия.
Льосюр погледна към радара и дисплеите за климатичната система. Корабът заобикаляше южния фланг на голяма, движеща се по посока на часовниковата стрелка, буря. Добрата новина беше, че вятърът духаше отзад; лошата: това означаваше, че се движат с попътна вълна, която не превишаваше скоростта на кораба. Жироскопите бяха опънати до крайност отпреди часове, но дори така корабът имаше бавно, колебливо ротационно отклонение, което гарантираше допълнителен дискомфорт за пътниците. Той погледна към дисплеите отново. Вълните се издигаха на девет метра височина, вятърът се носеше с четирийсет възла, радарът показваше много разсеяни сигнали. Въпреки това „Британия“ се справяше чудесно. Льосюр изпита чувство на гордост.