Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

Всички — изключителни. Но коя от тях беше Агозиенът, ужасният и забранен предмет, който щеше да пречисти земята от разпространението на човешките паразити?

Очите му се спряха на необикновените картини танка, закачени по стените: рисунки на тибетски божества и демони, поръбени със скъп копринен брокат, използвани като обект на медитация. Първата представляваше изящен образ на Авалокитешвара бодхисатва, Буда на състраданието; следващата, свирепо изображение на демона Калазига — демон с остри зъби, три очи и накит на черепа, танцуващ

разюздано в средата на буен огън. Той разгледа танките отблизо с лупата си, след това отскубна сребърна нишка от ръба на всяка и ги изследва внимателно.

После се приближи до най-голямата мандала, която висеше над камината. Беше умопомрачителна: сложна метафизична интерпретация на космоса, и в същото време — магично изображение на вътрешното състояние на просветления Буда. Мандалите бяха замислени като обекти на съзерцание, помощно средство за медитация, пропорциите им по магически начин насочваха към чистота и спокойствие на ума. Взирането в една мандала те караше макар и за кратко да преживееш нищото, което представлява същността на просветлението.

Това бе една изключително хубава мандала; Пендъргаст я погледна, очите му почти магнетично бяха привлечени към центъра й и той почувства познатия мир и свобода от привързаност, която се излъчваше от там.

Това ли беше Агозиенът? Не — тук нямаше заплаха, нямаше опасност.

Хвърли поглед на часовника си. Блекбърн щеше да се върне след дванайсет минути. Не разполагаше с повече време да проучва отделните предмети. Заради това се върна в средата на стаята и остана там, мислейки трескаво.

Агозиенът беше тук: сигурен беше. Но също така беше сигурен, че по-нататъшното търсене щеше да представлява пилеене на ценно време. Сети се за една будистка фраза: „Когато спреш да търсиш, тогава ще намериш.“

Той седна на дивана на Блекбърн, затвори очи и бавно, спокойно освободи съзнанието си. Когато умът му се успокои, когато спря да се вълнува дали ще намери Агозиена или не, отвори очи и отново огледа стаята, запазвайки съзнанието си празно, а ума си — в покой.

Щом го направи, погледът му бе привлечен от изящна картина на Жорж Брак, закачена скромно в ъгъла. Помнеше смътно картината, ранен шедьовър на френския кубист, наскоро продаден на търг в „Кристис“ в Лондон — спечелен, доколкото си спомняше, от неизвестен купувач.

От мястото си на дивана той разглеждаше платното с удоволствие, свободно от принуда.

Седем минути.

45.

Льосюр пресрещна щаб-капитан Мейсън, когато тя влезе през външния люк на охраняемия вход на мостика. Мейсън спря, когато видя лицето му.

— Капитан Мейсън… — започна той, но се разколеба.

Тя го погледна, лицето й не издаваше нищо. Продължаваше да изглежда спокойна, съсредоточена, с прибрана под капитанската фуражка коса, без нито един стърчащ кичур. Единствено очите й говореха за дълбока тревога.

Погледът й се плъзна за миг преценяващо към данните

на приборите, после отново върна вниманието си към него.

— Искате ли да ми кажете нещо, господин Льосюр? — Гласът й прозвуча преднамерено неутрално.

— Чухте ли за последното убийство?

— Да.

— Комодор Кътър отказва да се отклони към Сейнт Джонс. Поддържаме курс към Ню Йорк. Шейсет и пет часа и нещо.

Мейсън не направи коментар. Той се обърна да тръгне, но усети възпиращата й ръка на рамото си. Бе леко изненадан: никога не го бе докосвала преди.

— Капитан Льосюр — каза тя. — Искам да дойдете с мен, когато говоря с комодора.

— Бях освободен от мостика, сър.

— Смятайте се за възстановен. И моля ви, извикайте втория и третия помощник-капитани на мостика, заедно с господин Холси, главния механик. Искам да присъстват като свидетели.

Льосюр усети, че сърцето му забързва.

— Да, сър.

Беше въпрос на пет минути да ги събере и да се върне на мостика. Мейсън ги посрещна на охраняемия вход. Зад гърба й виждаше, че комодорът продължава да крачи напред-назад пред прозорците. При звука от тяхното влизане той спря и вдигна поглед. Не можеше да не види, че най-отзад е застанала Мейсън.

Воднистите му очи се преместиха от Льосюр към нея и после обратно.

— Какво прави тук първият помощник, капитан? Освободих го.

— Помолих го да се върне на мостика, сър.

Настъпи дълга тишина.

— А останалите?

— Помолих и тях.

Кътър продължаваше да я гледа с неподвижен поглед.

— Проявявате неподчинение, капитане.

След кратка пауза Мейсън отвърна:

— Комодор Кътър, най-учтиво ви моля да обясните решението си за поддържане на курс и хединг за Ню Йорк, вместо да отклоните към Сейнт Джонс.

Очите на Кътър станаха твърди.

— Вече го обсъдихме. Такова отклонение е необмислено и съвсем не необходимо.

— Извинете ме, сър, но мнозинството от подчинените ви, както и делегация видни пътници, са на друго мнение.

— Повтарям: проявявате неподчинение. В резултат на което сте освободена. — Кътър се обърна към двамата охранители, които стояха на входа. — Придружете капитан Мейсън.

Двамата мъже пристъпиха към нея.

— Последвайте ни, сър — рече единият от тях.

Мейсън ги игнорира.

— Комодор Кътър, не сте видели онова, което видях аз; което ниевидяхме. На борда на този кораб има четири хиляди и триста ужасени пътници и екипаж. Охранителният персонал е напълно неспособен да се справи със ситуация от такава величина, нещо, което господин Кемпър отлично знае. А тя продължава да ескалира. Контролът, и следователно сигурността на този кораб, са застрашени. Настоявам да се отклоним към най-близкото достъпно пристанище — Сейнт Джонс. Всеки друг курс ще изложи на опасност кораба и ще представлява нарушение на задълженията според Параграф V от Морския кодекс.