Колелото на мрака
Шрифт:
— Вижда ми се уместно, сър.
— Корабът е на автопилот, остават ни още четири часа до Кериън Рокс. Бих искала да напуснете мостика, така че да мога да разговарям с Крейк на спокойствие. Чувствам, че е особено важно господин Кемпър да не е тук.
Льосюр се поколеба. Според устава на мостика трябваше да има минимум двама офицери.
— Временно поемам вахтата — сякаш прочела опасенията му, каза Мейсън. — А Крейк може да бъде смятан за втория вахтен офицер — така че не нарушаваме правилата.
— Да, сър, но в условията на буря…
— Разбирам неохотата ви — кимна
Льосюр кимна.
— Тъй вярно, сър.
— Благодаря, господин Льосюр.
Льосюр се приближи към дежурния офицер на мостика.
— Придружете ме за момент. — Той кимна и към кормчията: — Вие също.
— Но…
— Заповед на капитана.
— Да, сър.
Льосюр се присъедини към Кемпър.
— Капитан Мейсън поема вахтата за няколко минути. Иска да напуснем мостика.
Кемпър го погледна остро:
— Защо?
— Заповед — отвърна Льосюр с тон, който — надяваше се — ще прекрати по-нататъшни въпроси. Той погледна часовника си: петте минути течаха. Те се придвижиха към вътрешния трап, точно зад люка на мостика и Льосюр затвори вратата, като внимаваше да не се заключи.
— За какво е всичко това? — попита Кемпър.
— Корабни дела — отговори Льосюр с по-остър тон.
Стояха в мълчание. Льосюр погледна часовника си. Още две минути.
В отсрещния край на вътрешния трап вратата се отвори и някой влезе. Беше Крейк.
— Мислех, че сте в радиопоста — каза той.
Крейк го погледна така, сякаш се беше побъркал:
— Току-що идвам за дежурство, сър.
— Но капитан Мейсън…
Думите му бяха прекъснати от нисък сигнал и проблясване на червена лампичка. Последваха серия меки изщраквания по дължината на люка към мостика.
— Какво е това, по дяволите? — попита кормчията.
Кемпър гледаше мигащата червена лампа над вратата.
— Исусе Христе, някой обяви ниво три от ISPS!
Льосюр хвана бравата и се опита да я отвори.
— Заключва се автоматично в случай на тревога — обясни Кемпър. — Изолира мостика.
Льосюр усети, че кръвта му замръзва; единственият човек на мостика беше капитан Мейсън. Той отиде при интеркома:
— Капитан Мейсън, Льосюр е.
Не последва отговор.
— Капитан Мейсън! Обявена е тревога трета степен. Отворете вратата!
Но отново никой не отговори.
50.
В един и половина часа Роджър Майлс водеше една раздразнена група пасажери от Палуба 10 за последната обедна смяна в „Оскарс“. В продължение на повече от час му бяха задавали въпроси — или по-точно, бе избягвал да им отговаря — за това какво ще се случи, когато стигнат Нюфаундленд; по какъв начин ще се приберат в домовете си; ще им бъдат ли върнати парите от билетите. Никой не му беше казал и думичка, той не знаеше нищо, не можеше да отговори на никого — и вече го бяха „зачислили“ към охраната, каквото и да означаваше това.
Подобно нещо
Той вървеше по коридора с крива усмивка на лицето. Пасажерите зад него говореха с високи, недоволни гласове все за същите досадни неща, за които не спираха през целия ден: възстановяване на парите, съдебни процеси, връщане у дома. Той усещаше слабото люлеене на кораба докато вървеше и държеше погледа си извърнат от прозорците, които се редяха от дясната страна на коридора. Лошо му беше от дъжда, от рева на вятъра, от дълбокия грохот на океана, който се блъскаше в корпуса. Истината беше, че океанът го плашеше — винаги го беше плашил — така и никога не се осмели да погледне надолу към водата, дори когато времето беше хубаво, защото тя винаги изглеждаше толкова дълбока и студена. И безкрайна — сива, безконечна шир. След като започнаха изчезванията, един и същ кошмар се повтаряше всяка нощ — сънуваше как пада в тъмния Атлантик в надигащите се води и гледа как корабните светлини изчезват в мъглата. После се събуждаше задъхан сред усуканите, потни чаршафи с разтуптяно сърце.
Не можеше да измисли по-лоша смърт.
Един от мъжете в групата зад него ускори крачка:
— Господин Майлс?
Той се обърна без да забавя, с усмивка, както винаги. Не можеше да изчака да влязат в залата.
— Да, господин…?
— Уендорф. Боб Уендорф. Вижте… имам важна среща в Ню Йорк на петнайсети. Трябва да знам кога ще отплаваме от Нюфаундленд към Ню Йорк.
— Господин Уендорф, не се съмнявам, че компанията ще уреди положението.
— По дяволите, това не е отговор! И още нещо: ако си мислите, че ще пътуваме с кораб до Ню Йорк, много бъркате. Никога повече няма да стъпя на кораб през живота си. Искам самолет, първа класа.
В редиците зад гърба му се чуха одобрителни коментари. Майлс спря и се обърна.
— Докато говорим, компанията вече прави график на полетите. — Той знаеше, че няма такова нещо, но в този момент беше готов да каже всичко, за да разкара тези глупаци от главата си.
— За всичките три хиляди пътници? — Една жена с пръстен на всеки от съсухрените си пръсти се избута напред, размахвайки отрупаните си с бижута, покрити с тъмни старчески петна ръце.
— Сейнт Джонс има международно летище. — Дали беше така? Майлс нямаше представа.
Жената продължи, гласът й беше като звук от трион:
— Откровено казано, намирам липсата на съобщения за непоносима. Платихме много пари, за да направим този воаяж. Заслужаваме все пак да знаем какво става!
„Заслужавате да изритам стария ви отпуснат задник оттук, лейди.“ Майлс продължи да се усмихва.
— Компанията…
— А дали ще ни върнат парите? — прекъсна го друг глас. — Надявам се не мислите, че сме готови да плащаме за такова отношение…!
— Компанията ще се погрижи за всички — каза Майлс. — Моля ви, проявете търпение. — Той се обърна бързо, за да избегне по-нататъшни въпроси — и точно тогава го видя.