Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

Двеста градуса напред… Льосюр бързо погледна към морската карта, която вървеше по един близък плоскоекранен монитор. Всичко беше тук, във възхитителни цветове, малкият символ на кораба, правата линия на хединга му, хлътнатините и скалите на Голямата плитчина.

Той усети, че коленете му омекват.

— Какво има? — попита Кемпър, като се взираше в лицето на Льосюр. После проследи очите на първия помощник до електронната карта.

— Какво…? — започна Кемпър отново. — О, боже мили. — Той не откъсваше очи от големия екран. — Нали не мислиш, че…

— Какво

има? — попита Крейк, пристъпвайки към тях.

— Капитан Мейсън увеличава скоростта към фланга — отговори Льосюр с равен, глух глас. — Освен това току-що промени курса. Движим се право към Кериън Рокс.

Той се обърна към екраните, показващи капитан Мейсън на румпела. Главата й беше леко извърната и той видя профила й — по устните й играеше слаба усмивка.

Отвън, в покрития с линолеум коридор Лий Нгъ спря и се ослуша напрегнато. Нещо сериозно ставаше, но гласовете внезапно секнаха. Сигурно не беше доразбрал. Езиков проблем — въпреки старателното учене, английският му все още не беше това, което му се искаше. Беше трудно да учиш нов език на шейсетгодишна възраст. А като се прибавеха и всичките тези морски термини, които дори не бе срещал в евтиния си виетнамско-английски речник…

Той поднови отново работата с парцала. Тишината, която идваше от отворената врата към помощния мостик, сега бе заменена от взрив от гласове. Възбудени разговори. Лий Нгъ се промъкна по-близо, с наведена глава, като движеше парцала в широки полукръгове, заслушвайки се внимателно. Гласовете станаха високи, настоятелни и сега той започна да осъзнава, че не беше разбрал погрешно.

Дръжката на парцала падна и изтрополи на пода. Лий Нгъ отстъпи назад, после още малко. Обърна се и тръгна, като крачките му преминаха в бяг. Бягането неведнъж беше спасявало живота му в безнадеждни ситуации през войната. Но дори като тичаше, той си даваше сметка, че това не е като във войната: тук нямаше място за спасение, нямаше я защитната стена на джунглата отвъд последното оризище.

Това тук беше кораб. Нямаше къде да избяга.

52.

Констанс Грийн беше слушала внимателно изявлението на изпълняващия длъжността капитан по радиоуредбата, силно облекчена от новината, че корабът най-накрая се отклонява към Сейнт Джонс. Беше успокоена също така от предприетите строги мерки. Всяка преструвка, че това е един забавен воаяж, беше рухнала: сега ставаше въпрос за сигурност и оцеляване. Може би, помисли си тя, беше карма, че някои от тези свръхпривилегировани хора бяха зърнали реалността на живота.

Тя погледна часовника си. Един и четиридесет и пет. Пендъргаст беше казал, че иска да спи до три и тя смяташе да го остави. Той явно се нуждаеше от почивка, дори и само да се освободи от паниката, която го бе обзела. Не й бе известно да е спал през деня друг път, нито пък да е пил алкохол преди обяд.

Констанс се настани на дивана и отвори томче с есета на Монтен,

като се опита да освободи съзнанието си от грижите. Но точно когато се унесе в елегантните френски обрати на речта, се чу тихо почукване на вратата.

Тя стана и отиде дотам.

— Мария е. Отворете, ако обичате.

Констанс отвори и камериерката се плъзна бързо вътре. Обикновено безупречната й униформа сега бе мръсна, а косата й — разрошена.

— Заповядайте, Мария, седнете. Какво става?

Жената седна и прокара ръка по челото си.

— Отвън е инсане.

— Моля?

— Как го казвате? Лудница. Чуйте, нося ви новини. Много лоши новини. Разнасят се като пожар по долните палуби. Моля се да не е истина.

— Какво има?

— Изпълняващият длъжността капитан — казаха че е капитан Мейсън, — се е заключила на мостика и е насочила кораба към скалите.

— Какво?

— Към скалите. Кериън Рокс. Говори се, че ще се блъснем в тях след по-малко от три часа.

— Звучи ми като истеричен слух.

— Може би — съгласи се Мария, — но всички от екипажа вярват в този слух. И на помощния мостик става нещо сериозно, непрекъснато влизат и излизат офицери, цари неестествена активност. Освен това, онова нещо, онзи дух…отново са го видели. Този път група пътници, както и директорът на круиза.

Констанс спря. Корабът потрепери отново, преодолявайки друга голяма вълна, накланяйки се странно. Тя погледна Мария.

— Почакайте ме тук, ако обичате.

Тя се изкачи по стъпалата и почука на вратата на Пендъргаст. Обикновено той отговаряше веднага, гласът му беше ясен и спокоен, сякаш е бил буден от часове. Този път, нищо подобно. Повторно почукване.

— Алойзиъс?

Отвътре се чу нисък глас:

— Помолих те да ме събудиш в три.

— Има нещо спешно, за което трябва да знаеш.

Дълга тишина.

— Не виждам защо да не може да почака.

— Това не може да чака, Алойзиъс.

Дълга тишина.

— Ще сляза след малко.

Констанс се спусна долу. Няколко минути по-късно Пендъргаст се появи, облечен с черни панталони и бяла колосана риза отгоре, оставена незакопчана, с преметнато черно сако и вратовръзка през едната ръка. Той хвърли сакото си на стола и се огледа.

— Яйцата ми по бенедиктински и чая?

Констанс го погледна.

— Затворили са румсървиса. Храната ще се сервира само в определените за хранене часове.

— Сигурно Мария ще успее да намери нещо, докато се избръсна.

— Нямаме време за ядене — каза Констанс раздразнено.

Пендъргаст отиде в банята, оставяйки вратата отворена, съблече бялата риза от добре оформеното си тяло и я метна на металната пръчка за закачане; после пусна водата и насапуниса лицето си. Извади дълъг бръснач и започна да го точи. Констанс понечи да затвори вратата, но той я възпря с ръка.

— Очаквам да чуя какво е толкова важно, че да прекъсне дрямката ми.