Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

— Мария казва, че капитан Мейсън — онази, която пое командването от Кътър, след като той отказа да смени курса — е превзела мостика и води кораба към сблъсък с риф.

Бръсначът спря плавното си движение по бялата челюст на Пендъргаст. Минаха почти трийсет секунди. След това бръсненето се поднови.

— И защо Мейсън е направила това?

— Никой не знае. Изглежда се е побъркала.

— Побъркала се е — повтори Пендъргаст. Стърженето продължи, влудяващо бавно и прецизно.

— И като връх на всичко — каза Констанс, — имало

е друга среща с онова нещо, тъй наречения призрак. Доста хора са го видели, включително директора на круиза. Сякаш… — Тя спря, несигурна как да го изрази, после се отказа от идеята. Явно се дължеше на въображението й.

Бръсненето на Пендъргаст продължи в тишина, единствените звуци бяха слабият грохот и блъскането на бурята отвън и случайните високи гласове в коридора. Констанс и Мария чакаха. Най-накрая той приключи. Изплакна, избърса бръснача и го сгъна, попи лицето си, облече ризата и я закопча; пъргавите му пръсти изкусно вързаха възела на вратовръзката и след миг той пристъпи в дневната.

— Къде отиваш? — попита Констанс, едновременно раздразнена и уплашена. — Имаш ли изобщо идея какво става тук?

Той взе сакото си.

— Искаш да кажеш, че не си разбрала?

— Естествено, че не съм! — Тя усети, че губи самообладание. — Не ми казвай, че ти си разбрал!

— Така е. — Пендъргаст облече сакото си и се насочи към вратата.

— Какво?

Той спря.

— Всичко е свързано, както предполагах по-рано — кражбата на Агозиена, убийството на Джордан Амброуз, изчезванията на борда и убийствата, а сега и този полудял капитан, насочил кораба към риф. — Той се засмя. — Да не споменаваме твоя „призрак“.

— Как? — Гласът й издаваше отчаяние и нетърпение.

— Ти имаш същата информация, която и аз, и намирам, че обясненията са толкова досадни. Освен това сега са без значение — всичките. — Той махна с ръка неопределено към стаята. — Ако онова, което казваш, е истина, всичко това скоро ще се забие в дълбоката кал на дъното на Атлантика, а точно сега имам да свърша нещо важно. Ще съм тук след по-малко от час. Може би междувременно ще успееш да ми уредиш яйца по бенедиктински и зелен чай?

Той излезе.

Констанс гледа вратата дълго, след като тя се затвори след него. После се обърна бавно към Мария. Известно време не каза нищо.

— Да? — вдигна въпросително вежди камериерката.

— Искам да те помоля за една услуга.

Камериерката чакаше.

— Моля те да доведеш лекар колкото е възможно по-скоро.

Мария я погледна разтревожено.

— Болна ли сте?

— Не. Но мисля, че тойе болен.

53.

Гевин Брус и хората, които бе започнал да нарича свой екип, седнаха в средния салон на Палуба 8, потънали в разговор за положението на кораба и следващите стъпки, които можеха да предприемат. „Британия“ изглеждаше забележително тиха за ранен следобед. Въпреки, че полицейски

час бе въведен само за вечерните часове, изглежда мнозинството пасажери се бяха прибрали в каютите си от страх или изтощение заради изключително напрегнатата сутрин.

Брус се размърда в стола си. Мисията им да разговорят с комодор Кътър бе пропаднала, но той се тешеше с мисълта, че мъжът е отстранен и препоръките им се изпълняват. И накрая, чувстваше, че неговата намеса бе свършила добра работа.

Кътър очевидно не бе в свои води. Беше от онази категория капитани, които Брус много добре познаваше от собствената си кариера в Кралската флота, командирът, който бърка упорството с твърдостта и „спазването на буквата“ — с мъдрост. Такива хора често се пречупваха, когато обстоятелствата излезеха извън контрол. Новият капитан се справяше с прехода добре; той беше одобрил речта й по радиоуредбата. Много професионална, много овладяна.

— Движим се в сърцето на бурята — каза Нилс Уелч, кимайки към редицата облени във вода прозорци.

— Щеше да е отвратително в такова време да сме на борда на някой по-малък кораб — отвърна Брус. — Този огромен съд се държи забележително добре предвид обстоятелствата.

— Не като онази бракма, на която бях като морски курсант по време на Фолклендската война — обади се Куентин Шарп. — Онова течеше отвсякъде.

— Изненадан съм, че капитанът увеличи скоростта — каза Емили Далбърг.

— Не мога да кажа, че я обвинявам — отвърна Брус. — В нейното положение и аз щях да бързам да докарам този Ноев ковчег до пристанище колкото се може по-скоро, без да мисля много-много за комфорта на пътниците. Въпреки че ако зависеше от мен, щях да затворя малко клапана. Този кораб започна да трополи доста. — Той погледна към Далбърг. — Между другото, Емили, исках да те поздравя, че накара да млъкне онова истерично момиче. Тя беше четвъртият човек, когото успя да успокоиш през последния час.

Далбърг прехвърли крак върху крак.

— Всички сме тук по една причина, Гевин — да съдействаме да се спазва редът и да помагаме с каквото можем.

— Да, но аз никога нямаше да мога да се справя с това. Не мисля, че някога съм виждал толкова объркан човек.

— Просто използвах майчинските си инстинкти.

— Но ти никога не си имала деца!

— Така е — Далбърг се усмихна слабо. — Но имам добро въображение.

Откъм коридора се чуха забързани стъпки и объркани викове.

— Поредната група пияни типове — измърмори Шарп.

Гласовете станаха по-високи и се появи една неконтролируема група пътници, предвождани от явно доста подпийнал мъж. Бяха се пръснали и чукаха по вратите на каютите, чиито разтревожени обитатели излизаха един след друг.

— Чухте ли — извика мъжът, който стоеше начело, с провлечен глас. — Чувате ли? — Останалите продължиха да чукат и да призовават пътниците да излязат в коридора.

— Нещо не е наред ли? — попита Далбърг остро.