Махалото на Фуко
Шрифт:
Ако прекъснел и подемел друга нота, тя щяла да зазвучи раздиращо, много по-оглушително от изстрелите, които трещяли наоколо му, и часовниците щели да подхванат своето тахикардично цъкане.
С цялата си душа Якопо желаел мъжът до него никога да не изкомандува „свободно“ — „мога да не се подчиня, казвал си, и да остана така завинаги, пести си дъха, докато можеш“.
Мисля, че е изпаднал в онова състояние на замайване, което обхваща удавника, когато се мъчи да не изплува и се стреми да поддържа инерцията, тласкаща го към дъното. Дотолкова, че в желанието си да изрази това, което е изпитвал тогава, изреченията в тетрадката, която четях, се прекъсваха
Защото Якопо Белбо не е могъл тогава да разбере, не го е разбрал и когато е писал несъзнателно за себе си, че веднъж завинаги е празнувал своите химически венчавки с Чечилия, с Лоренца, със София, със земята и с небето. Може би единствен сред смъртните той най-сетне е довел до завършек Великото Дело.
Никой още не му е бил казал, че свещеният Граал не е само чаша, но че е и копие и че неговият вдигнат тромпет е бил едновременно оръжие и инструмент за сладостно превъзходство, който излита към небето и свързва земята с Мистичния Полюс. Чрез единствената Неподвижна Точка, която Вселената е притежавала някога: чрез това, което той е създал, само за един миг, със своя дъх.
Диоталеви още не му е бил казал, че може да се озове в Йесод, сефирата на Основата, знака на връзката между горния лък, който се опъва, за да изпрати стрели, и Малхут, която е неговата цел. Йесод е капката, която се отронва от стрелата, за да породи дървото и плода, тя е anima mundi, защото е мигът, в който мъжествената сила, оплождайки, свързва помежду им всички състояния на съществуването.
Ако успееш да достигнеш този Cingulum Veneris 447 , означава, че си поправил грешката на Демиурга.
447
Cingulum Veneris (лат.) — Венерин пояс.
Как би могъл човек да прекара живота си в търсене на Случая, без да забележи, че решаващият миг, този, който оправдава раждането и смъртта, вече е отминал? Никога не се повтаря, но е бил, безвъзвратен, наситен, поразяващ, щедър като всяко откровение.
Онзи паметен ден Якопо Белбо е погледнал в очите Истината. Единствената, която му е била разрешена, защото истината, която е научил, е била в това, че истината е безкрайно кратка (след това тя е само разсъждение). Затова именно се е мъчил да укроти нетърпеливостта на времето.
Не го е разбирал тогава, то се знае. Не го е разбирал и когато е писал текста, нито когато е решил да не го използува повече.
Самият аз го разбрах тази нощ: авторът трябва да умре, за да може читателят да открие неговата истина.
Натрапчивата мисъл за Махалото, придружавала Якопо Белбо през целия му зрял живот, е представлявала, както и изгубените адреси от неговия сън, спомен за онзи, другия момент, осъзнат и после отхвърлен, в който той действително се е докоснал до свода на света. А този именно момент, в който Белбо е споил пространството и времето, изстрелвайки своята зеноновска стрела 448 , не е бил знак, симптом, алюзия, образ, отпечатък, енигма: бил е това, което е бил, и нищо друго — моментът, в който няма повече препратки и сметките са чисти.
448
…
Якопо Белбо не е разбирал, че е изживял своя момент, който е трябвало да му бъде достатъчен за цял живот. Не го е разпознал, прекарал е остатъка от дните си в търсене на друг Случай и заплати за това с живота си. А може би е подозирал нещо, иначе защо ще се връща толкоз често към спомена за тромпета. Но си го е спомнял като пропуснат, докато той е бил истинският.
Вярвам, надявам се, моля се в този миг, в който е издъхвал, люлеейки се заедно с Махалото, Якопо Белбо да го е разбрал и да е постигнал вътрешния мир.
След това се чула командата „свободно“. Така или иначе, трябвало да отстъпи, защото не му достигал дъх. Прекъснал връзката, след това изсвирил една-единствена нота, висока и с отслабваща сила, нежна, за да привикне света към меланхолията, която го очаквала.
Командирът казал: „Браво, момченце. Върви си сега. Чудесен тромпет.“
Църковният настоятел бил изчезнал, партизаните се запътили към задния вход, където ги чакали камионите, гробарите си отишли, след като зарили гробовете. Якопо си тръгнал последен. Не успявал да се откъсне от мястото на своето щастие.
На площада камионетката с оркестъра не го чакала.
Якопо се запитал как така дон Тико го е изоставил. Най-вероятно било станало недоразумение: някой е казал на дон Тико, че партизаните ще откарат момчето до града, но в този момент Якопо си мислел, и не без основание, че между командите „мирно“ и „свободно“ са минали векове, че момчетата са чакали, докато им побелеят косите, до смъртта си и че прахът им се е пръснал, образувайки онзи лек слой, който вече се синеел пред очите му по хълмовете в далечината.
Якопо бил сам. Зад гърба му — опустялото гробище. В ръцете му — тромпетът. Пред него — хълмовете, които чезнели все по-тъмни един зад друг към мармаладения безкрай, и над главата му, отмъстително, освободеното слънце.
Решил да заплаче.
Но изведнъж се появила катафалката с кочияша, облечен като Наполеонов генерал, целия в черно, кремаво и сребристо, с натруфените като жребци на Юпитер коне, носещи варварски маски, изпод които се виждали само очите, и с витите колонки, на които бил закрепен асиро-гръко-египетският покрив в бяло и златно. Човекът с триъгълната шапка спрял катафалката за миг пред самотния тромпетист и Якопо го запитал: „Ще ме закарате ли вкъщи?“
Кочияшът бил добър човек. Якопо се качил на капрата до него и с колата на мъртвите поел обратно към света на живите. Този Харон в почивка мълчаливо управлявал своя погребален впряг по склона, а Якопо, неподвижен и тържествен, с лъскава козирка, стискал под мишница тромпета, целият отдаден на неочаквано споходилото го щастие.
Били слезли от хълмовете и при всеки завой пред тях се откривали нови пространства, покрити със синкави от пръскането лозя и осветени от все така ослепителното слънце, докато най-сетне не навлезли в Х. Прекосили централния площад, обкръжен от колонади, безлюден, както могат да бъдат безлюдни само площадите от Монферато в два часа по обяд в неделя. От ъгъла на площада един съученик забелязал Якопо на капрата, с тромпета под мишница и с поглед, вперен в безкрайността, и го поздравил възхитен.