Махалото на Фуко
Шрифт:
— А ако е момиче?
— Ще му кажеш, дъще моя, всичко това един ден ще бъде на мързеливеца, за когото ще се омъжиш.
— А преди раждането?
— По време на контракциите между напъните минава време и трябва да се брои, защото колкото са по-начесто, толкова повече се приближава моментът. Ще броим заедно и ти ще ми отмерваш ритъма като на гребците от галерите. Ще бъде, сякаш ще караш и ти „нещото“ да се измъкне полека-лека от тъмната си пещера. Горкичкият или горкичката… Представяш ли си, сега си стои така добре на тъмното, смуче си сокове като октоподче, гратис, и после изведнъж, пуф, ще изскочи на бял свят, ще почне да мига и ще си каже: къде, по дяволите, съм попаднал или попаднала.
— Горкичкият или горкичката…
Брояхме в тъмното, като се държахме за ръце. Отдадох се на фантазията си. „Нещото“ беше нещо истинско, което с появата си щеше да даде смисъл на всички приказки на диаболистите. Нещастници, които си пропиляваха нощите в мними химически бракосъчетания, питайки се дали от тях ще се роди осемнадесеткаратовото злато и дали философският камък е този Lapis exillis, нещастен свещен Граал от печена глина. А пък моят свещен Граал беше тук, в корема на Лия.
— Точно така, казваше Лия, като галеше с длан кръглия си и опнат съсъд.
— Тука втасва ценната ти суровина. Онези хора в замъка какво мислеха, че се извършва в колбата.
— Ами смятаха, че в нея клокочат черножлъчието, сярната земя, сивото олово, сатурновото масло, че вътре ври цяла адска река от размеквания, втечнявания, примесвания, овлажнявания, омесвания и примесвания, потапяния и затапяния, усмърдявания и овонявания…
— Че да не са били импотентни? Не са ли знаели, че в колбата зрее нашето „нещо“, едно такова нещичко, беличко и розово.
— Разбира се, че го знаеха. Но за тях и твоето тумбаче е една метафора, пълна с тайни…
— Няма никакви тайни, Пум. Ние отлично знаем как се образува „нещото“ със своите нервчета, мускулчета, оченца, със своите далачета и с малките си панкреасчета.
— О, господи, колко далачета? Да не е бебето на Розмари 335 ?
— Казах го ей така. Но трябва да сме готови да го приемем и с две глави.
— Разбира се. Ще го науча да изпълнява дуети за тромпет и кларинет… Но не. Защото тогава би трябвало да има и четири ръце, а това би било малко прекалено, макар че представи си какъв пианист би могъл да се получи. А те ще ми измислят концерти за лява ръка. Бррр… Но освен това и моите диаболисти знаят, че на този ден в клиниката ще се роди и Беловата, Ребисът 336 , Хермафродитът…
335
Бебето на Розмари — филм на американския режисьор Роман Полански, в който героинята зачева от дявола бебе-сатана.
336
Ребис — за алхимиците Ребисът е символ на Двуполовото същество, първата отвара на минералния дух, смесен с неговото вещество, чиято двойна природа удовлетворява сама себе си, раждайки царската рожба, по-съвършена от своите родители.
— Само това ни липсваше. Я чувай, ще го наречем Джулио или Джулия, като дядо ми. Искаш ли?
— Не е лошо. Добре звучи.
Трябваше да спра търсенето на истината дотук. Да напиша една бяла книга, един добър мистичен наръчник за всички привърженици на „Разбулената Изида“, за да им обясня, че няма защо да търсят друга тайна на тайните, че прочитът на живота не крие никакъв втори смисъл, че всичко е там, в лоното на хилядите бременни Лии по света, в белите стаи на родилните домове, върху сламениците, в речните корита, и че камъните, които се връщат от изгнание, и свещеният Граал не са нищо друго освен тези малки маймунчета, които крещят, докато пъпната им връв се мотае наоколо, а докторът ги пляска по дупенцата. И че за „нещото“ Неизвестните Управници бяхме ние
Но не. Ние, умниците, сардонично усмихнати, искахме да играем на жмичка с диаболистите и да им покажем, че ако трябва да има някакъв световен заговор, ние можехме да им измислим един такъв световен, че свят да им се завие.
Пада ти се, казвах си онзи ден. Сега си тук и чакаш какво ще се случи под Махалото на Фуко.
78
Бих казал със сигурност, че тази чудовищна кръстоска произхожда не от майчина утроба, а с положителност от Ефиалт, от едно Котило на демони или от някакво друго адско черво, сякаш е била зачената от гнила и отровна гъба, изчадие на фавни и на нимфи, повече подобни на дявола, отколкото на човека.
Този ден исках да си остана вкъщи, нещо предусещах, но Лия ми каза да не се правя на много важен и да отида да работя.
— Има време, Пум, още няма да раждаме. И аз трябва да излизам. Върви.
Тъкмо пристигах пред вратата на офиса си, когато господин Салон отвори своята. Старецът се появи с жълтата си работна престилка. Не можех да не го поздравя и той ме покани вътре. Никога не бях влизал в лабораторията му и ми беше любопитно да я видя.
Ако зад тази врата някога е имало апартамент, то Салон беше съборил всички стени, защото това, което видях, беше пространство с огромни и трудноопределими размери. Поради някакъв отдавнашен архитектурен замисъл това крило на сградата имаше мансарден покрив и светлината проникваше вътре през закръглени прозорци.
Не зная дали стъклата бяха мръсни или матови, или пък Салон ги беше матирал, за да избегне преките слънчеви лъчи, а може би купищата предмети, които направо крещяха ужаса си от празното, но в помещението се разливаше лепкав полумрак, още повече, че пространството бе насечено от големи шкафове тип стара аптека с вътрешни арки, подсказващи наличие на проходи, тунели, тайни изходи. Преобладаващият цвят беше кафявият — кафяви предмети, кафяви етажерки, маси, кафява беше самата амалгама между светлината, идеща от прозорците, и тази на старите лампи, които тук-там спускаха своето по-ярко петно. Първото ми впечатление беше, че влизам в работилница на майстор на цигулки, чийто стопанин е умрял още по времето на Страдиварий и оттогава многогодишният прах се е трупал постепенно върху закръглените и раирани коремчета на лютните.
После, след като очите ми посвикнаха с полумрака, разбрах, че се намирам, както трябваше да предположа, в една вкаменена зоологическа градина. Там, в дъното, мече с блестящи стъклени очи се бе покатерило на изкуствен клон, току до мен беше кацнал бухал, мълчалив и тържествен, пред масата се виждаше невестулка, а може би бялка или пор, не зная. В средата на масата бе поставено праисторическо животно, което не можах да позная, приличаше на лисица, гледана през рентген.
Можеше да бъде пума, гепард, голямо куче, но се виждаше само скелетът, отчасти покрит с някаква плънка от жилава материя, закрепена с телена арматура.
— Догът на една богата дама с медено сърце, изхили се Солон, която иска да си го спомня както по времето на съпружеския им живот. Виждате ли? Козината на животното се сваля, кожата му се маха изцяло с арсенов сапун, след това костите се отделят и избелват… Погледнете в този шкаф каква чудесна колекция имам от гръбначни стълбове и гръдни кошове. Хубава костница, нали? След това костите се закрепват с тел и когато скелетът е възстановен, се слага плънката, обикновено използувам слама или пресован картон, понякога и гипс. Най-накрая се монтира кожата. Поправям вредите от смъртта и тлението. Погледнете този бухал, не е ли като жив?