Махалото на Фуко
Шрифт:
Боже мой, отново този свещен Граал! Но кой Граал, Граал е само един и той е моето малко „нещо“, контактуващо с радиоактивните пластове на Лииния корем, и може би сега плува бавно към гърлото на кладенеца, може би е нетърпеливо да изплува, а аз стоя тук сред тези препарирани бухали, сред стотиците мъртви и този, който се преструва на жив.
— Всички катедрали са построени на места, където са били менхирите на келтите. Защо са побивали камъни в земята, когато това е коствало толкова усилия?
— А защо египтяните са си давали толкова зор да строят пирамиди?
— Именно. Антени, термометри, сонди, игли като тези на китайските
Не ми допадаше да бъда негов скъп приятел, но продължавах да го слушам. Джулио/Джулия, моят Ребис, загнезден като Луцифер в центъра на Лииния корем, но то, „нещото“, щеше да се преобърне, по някакъв начин щеше да се издигне нагоре и щеше да излезе. „Нещото“ е направено така, че да се измъкне от вътрешността, да се разкрие в недвусмислената си тайна, и то не за да потъне отново в нея и с наведена глава да търси кой знае каква лепкава мистерия.
Салон продължаваше да говори, но вече се оплиташе в един монолог, който сякаш изричаше по памет:
— А какво са английските leys 339 , знаете ли? Прелетете със самолет над Англия и ще видите, че всички свещени места са свързани с прави линии, една мрежа от прави линии, които се пресичат по цялата територия, и още си личат, защото са били използувани като трасета на по-късните пътища…
— Ако е имало свещени места, то те са били свързани с пътища, а всички се стремят да строят възможно най-прави пътища…
— Така ли мислите? А защо точно по тези пътища мигрират птиците? Защо съвпадат с траекториите на летящите чинии? Това е тайна, която е била погребана след римското нашествие, но има хора, които още я съхраняват…
339
Leys (англ.) — (???).
— Евреите, подсказах.
— И те я знаят. Първият алхимичен принцип е VITRIOL: Visita Interiora Terrae, Rectificando Invenies Occultum Lapidem 340 .
Lapis exillis. Моят Камък, който бавно излиза от изгнанието, от сладката хипнотична безпаметност на плодоносния Лиин съсъд, без да търси други дълбини, моят Камък, бял и красив, който жажда повърхността… Искаше ми се да се затичам към къщи, при Лия, да чакам с нея появата на „нещото“, час след час, тържеството на преоткритата повърхност. В бърлогата на Салон властвуваше плесента на подземните обитатели, а подземните обитатели са произходът, който трябва да изоставим, а не целта, която да преследваме. Въпреки това аз слушах Салон и в главата ми се раждаха нови хитроумни идеи за Плана. Докато очаквах единствената Истина на този свят да се появи, аз се оплитах в кроене на нови лъжи. Сляп като животно, което живее под земята.
340
VITRIOL: Visita Interiora Terrae… (Лат.) — Витриол, концентрирана сярна киселина; за алхимиците — инициали на основната езотерична формула: Посети дълбините земни, щом се изправиш, ще откриеш тайния камък.
Сепнах се. Трябваше да изляза от тунела.
— Време е да тръгвам, казах. — Може би ще ме посъветвате да прочета някои книги на тази тема?
— О, всичко, което е написано по тези въпроси, е измамно, измамно като душата на Юда. Това, което аз зная, го зная от баща си…
— Геолог ли е бил?
— О, не — засмя се Салон, Боже упази. Баща ми, няма защо да се срамувам, работеше в Охранката. На пряко подчинение на Шефа, легендарния Рачковски.
Охранката, Охранката, нещо като КГБ, не беше ли царската жандармерия? А кой беше Рачковски? Кой имаше подобно име?… Да, разбира се, тайнственият посетител на полковника, граф Ракоски… Стига глупости, отново ме обзема мисълта за изненадващите съвпадения. Аз не препарирам мъртви животни, аз създавам живи.
80
Когато надделява Бялото в материята на Великото Творение, Животът е победил Смъртта, техните Царе възкръсват, Земята и Водата са се превърнали във Въздух, това е властта на Луната, тяхната Рожба се е появила… Тогава Материята се е сдобила с такава якост, че Огънят няма да успее да я разруши… Когато творецът съзре съвършената Белота, Философите казват, че е дошло време книгите да се разкъсат, защото са станали ненужни.
Измърморих някакво набързо скалъпено извинение. Мисля, че казах: „Моето момиче утре трябва да ражда“, Салон изрази благопожеланията си, но с вид, сякаш не бе разбрал кой е бащата. Затичах се към къщи, за да вдъхна по-здравословен въздух.
Лия не си беше у дома. На масата в кухнята намерих бележка: „Скъпи, водите ми изтекоха. Не успях да те открия в офиса. Взимам такси и отивам в болницата. Ела и ти, чувствувам се самотна.“
В първия момент ме обзе паника, трябваше да бъда там, с Лия, за да броим заедно, трябваше да си стоя в офиса, трябваше да бъда на разположение. Аз щях да съм виновен, ако „нещото“ се родеше мъртво, Лия щеше да умре заедно с него, Салон щеше да ги препарира и двамата.
Влязох в болницата и като че ли се озовах в лабиринт, помолих да ме ориентира точно този, който не знаеше нищо, на два пъти сбърках отделенията. На всички казвах, че би трябвало да им е известно къде ражда Лия, а те ме съветваха да се успокоя, защото на това място всички раждали.
Най-накрая, не разбрах точно как, се намерих в една стая. Лия беше бледа, но лицето й светеше със седефен блясък, и се усмихваше. Някой й беше вдигнал косите с бяла лента. За първи път виждах челото на Лия в цялата му прелест. До нея лежеше „нещото“.
— Джулио — представи ми го тя.
Моят Ребис. И аз бях участвувал в създаването му, и то не с късове от мъртви тела и не с арсенов сапун. Беше цяло, всичките му пръстчета си бяха на мястото.
Поисках да го видя голичко.
— Ох, какво пишленце, какви топченца! После целунах Лия по откритото чело.
— Но е твоя заслугата, скъпа. Зависи от съсъда.
— Разбира се, че е моя заслугата, безсрамник такъв. Самичка трябваше да броя.