Мусон
Шрифт:
— Бягайте към лодката, момчета!
Стигнаха каменните стълби с голяма преднина, но тук се скупчиха поради теснотата на прохода и двамата едри мъже започнаха бързо да приближават. Всеки от тях бе измъкнал сабя изпод плаща си, а тежките им ботуши думкаха по каменната настилка.
— Стойте! В името на закона!
— Аз ще ги задържа! — избоботи Аболи и се извърна срещу приставите. — Влез в лодката! — Вместо това Том също застана с лице срещу служителите на закона и сега двамата бяха изправени рамо до рамо.
— Ами раната ти? Още не си
— Само когато не дрънкаш глупости — отвърна Том и прехвърли сабята в лявата ръка, защото незаздравялата напълно рана отдясно направо го пронизваше.
— Ако ме принудите да сторя това, ще ви убия! — предупреди той приближаващата двойка с тон, който би трябвало да ги спре.
Те се поколебаха, колкото да направят играта по-интересна.
— Ние сме служители на закона. Нападнете ли ни, рискувате много. — Странният вид на престъпниците срещу тях ги объркваше: единият хаймана с изкривен нос, а другият — черен гигант с надрана мутра.
— Аз пък съм убиец с окървавени ръце. Още една смърт нищо не е за мен — изсмя се зловещо Том. — А тоя дивак тука яде хората сурови. Най обича главите. Всяко кокалче осмуква.
Аболи свали шапка от огромната си глава и се облещи насреща им, като изкриви татуирано лице в страховита гримаса. Приставите отстъпиха, без да искат. Том чу, как отзад и последният от хората му скача в лодката, а веслата проскърцват върху ключовете си.
— Идвайте в лодката, капитане! — извика Люк Джарвис.
— Отблъснете! — отвърна Том и скочи към приставите. — Внимавай! Защитавай се!
Насочи се към по-близкия, принуди го да отстъпи, развъртял сабя на инчове от лицето му. Мушкаше и сечеше, разкъсваше плата на пелерината с върха на сабята, като внимаваше да не го нарани.
Приставите разбраха от първия допир, че противникът ги превъзхожда с няколко класи и се оттеглиха преди намесата на Аболи. Люк Джарвис извика отново.
Том хвърли поглед назад. Лодката се полюляваше край кея, а гребците държаха веслата в готовност.
— Време е да си вървим — каза той на арабски и направи още две стъпки към приставите, което ги накара да побегнат в паника. После двамата с Аболи изтичаха към пристана. Хвърлиха се във водата, с издути като балони наметала и цопнаха долу.
Щом се показаха на повърхността, лодката се устреми към тях. В една ръка Том стискаше сабята, а с другата гребеше странично. Екипажът на лодката измъкна и двамата от водата и мощно загреба към стоянката на „Лястовицата“. Стигнали кораба, те вдигнаха лодката на бака, където я привързаха здраво и изтеглиха котвата от тинестото дъно.
Приставите бяха реквизирали малка лодка. Когато преполовиха разстоянието от кея до „Лястовицата“, корабът вдигна главното си платно и пое вечерния бриз. Тръгнали по тесния воден ръкав към откритите води на пролива, минаха съвсем близо до лодчицата на закона. Единият пристав се бе изправил на кърмата и размаха сабя към застаналия на руля Том.
— Не можеш да се измъкнеш! — извика той през делящото ги пространство. — Ръцете ти са изцапани с кръв и ние ще те надушим, където и да се скриеш на тая земя.
Том не отговори, замръзнал с втренчен поглед напред. Малката лодка заподскача в килватера им.
88.
Вятърът ги глезеше като любовница. Идваше от север, вестител на зимата, студен и силен, но не дотам, че да се налага събирането на риф от главното платно. След седмица излязоха от Канала. Оттам северният вятър, тоя прословут родител на бури и вълнения, ги подгони през Биская, на юг покрай Канарите, чак до зоната на безветрието.
Очакваха тук той да отслабне, да стане променлив и непостоянен, но той продължаваше да духа както преди. Един ден измерването по пладне показа, че се намират на екватора, хиляда морски мили западно от африканския континент.
— Новият курс е югоизток, мастър Тайлър. — Том го отбеляза на траверсната дъска.
— Слушам, югоизток, капитане! — Нед Тайлър докосна чело.
Том вдигна поглед към главното платно. То беше бяло и издуто като корем на бременна в осмия месец. После обърна поглед към кърмата. Килватерът се простираше гладък и прав, през разрошените от вятъра гребени на атлантическите вълни.
— При тоя вятър, ще видим Добра Надежда след по-малко от шестдесет дни и след още тридесет можем да хвърлим котва в Занзибар. — Том бе оставил всичките си съмнения и притеснения отвъд северния хоризонт и сега бе изпълнен със сила и чувство за неуязвимост.
89.
Пълен хаос цареше на джонката. Падналият утлегар, който без малко не уби принц Абд Мухамад ал Малик, остави кораба в безпомощен дрейф с борд срещу вятъра, а палубата беше покрита с тежкото, плетено като рогозка платно. Такелажът бе накъсан и разбъркан. Дървени макари се люлееха и удряха по мачтата и корпуса под напора на мусона и заедно с разкъсания такелаж, заплашваха да нанесат нови поражения по корпуса.
Първото действие за въвеждане на някакъв ред в цялата тая разруха бе, да се улови края на главния фал. Това тежко въже се люлееше от върха на мачтата. Излязло от голямата дървена ролка, то не можеше да бъде стигнато от палубата, за да се вдигне голямото триъгълно платно и да се възстанови управлението на джонката. Някой трябваше да се качи горе.
За разлика от мачтите с правоъгълни платна, тази нямаше ванти и изобщо не съществуваше лесен начин за достъп до върха й. Лишена от платното си, джонката се люлееше застрашително сред високите вълни. Капитанът се мъчеше да я държи перпендикулярно към тях с помощта на руля, но корабът непрекъснато се извръщаше странично и заплашваше да се преобърне, под напора на вълните и вятъра. Мачтата се бе превърнала в огромно махало, което допълнително усилваше страничното люлеене на джонката. Корабът беше в смъртна опасност.