Мусон
Шрифт:
— Те не се отдалечават от брега на повече от десет левги. Наблюдавай посоката на полета им и ще те изведат до суша! — учеше го Фуад.
Друг път го викаше при релинга и посочваше към водата.
— Виж, малка маймунке! Едно морско чудовище кротко като неотбито агне. — Минаваха така близо, че Дориан се надвеси, за да разгледа шарения му гръб. Забеляза, че не е като ония стотици китове, които бяха срещнали из южните части на Атлантика. Трябва да бе някакъв вид акула, но с дължина почти колкото джонката. За разлика от тигровата акула или рибата-чук, които познаваше, този
— Не ги ли е страх, че ще ги излапа? — викна Дориан.
— Това чудовище яде само най-мъничките морски създания, по-дребни от зърно ориз. Хлъзгава гмеж, която плава из океана. — Фуад се радваше на ентусиазма на своя ученик. — Видиш ли този кротък звяр, значи мусонът е готов да се превърне от каскази в куси, от северозападен в югоизточен.
Ал Алама прекъсна разговора и отведе Дориан настрани, където можеха да говорят насаме. Момчето изглеждаше разочаровано и последва моллата с неохота.
— Един път ти каза следното в отговор на мой въпрос — започна Ал Алама: — „Аз не съм повече от човек като вас, но просветление озари духа ми и разбрах, че Бог е един. Който иска да лицесъзре нашия Бог, нека върши праведни дела.“
— Да, благословени. — Дориан не прояви особен интерес към новата тема. С много по-голямо удоволствие би продължил оживената си дискусия с Фуад.
Все пак, той бе предупреден от Тахи за властта и могъществото на моллата.
— Той е слуга на Бога и глас на Пророка — бе казала тя. — Отнасяй се към него с голямо уважение! За доброто на всички ни! — Така че Дориан прояви исканото внимание.
— Кой те е учил на тия неща? — попита Ал Алама.
— Имах учител — отвърна Дориан, с тъжен вид — когато бях при баща си. Казваше се Алф и той ме научи арабски.
— Значи той те е накарал да изучаваш Корана, свещената книга на Пророка?
— Само отделни стихове. Караше ме да ги пиша, а после ги обсъждахме. Стихът от осемнадесета сура бе един от тях.
— Вярваш ли в Бог, Ал Амхара? — настоя моллата.
— Да, разбира се! — бързо отвърна Дориан. — Вярвам в Светия Бог Отец, Бог Син и Светия дух. — Литанията на Ордена, слушана толкова пъти от устата на Том, безотказно дойде в неговата.
Ал Алама направи опит да не позволи тревогата и отвращението, предизвикани от това богохулство, да се отразят на лицето му.
— Има само един Бог — тържествено заяви той — и Мохамед е последният му истинен Пророк.
Дориан не се интересуваше от подобни твърдения, но обичаше да спори, особено пък с високопоставени люде.
— Откъде знаете? — попита той. — Откъде знаете, че аз греша, а правият сте вие?
Ал Алама прие предизвикателството, а Дориан се излегна и пусна пороя религиозна риторика покрай ушите си, докато сам се замисли за друго.
91.
На Дориан му се щеше да има местенце на върха на мачтата, както бе имало на „Серафим“, място високо над морето, където да може да остава сам. Тази мачта обаче не предлагаше подобна възможност и той трябваше да гледа, заедно с всички останали, как на хоризонта се появява африканският континент — тъмна загадъчна земя. Сбърчи нос, доловил животинската му миризма. Миришеше на пясък, подправки, мангрово дърво и блата. Цялото му същество се стъписа пред този чужд аромат, но той бе същевременно мамещ и изкусителен след соления дъх на океана, изчистил ноздрите и изострил обонянието му.
Застанал до Фуад край руля, докато приближаваха сушата, Дориан за пръв път съзря очертанията на остров Ламу. Фуад описа главните му особености и разказа накратко историята на тази перла от територията на халифата Оман.
— Моят народ търгува из тия места още от времето на Пророка и даже още по-преди, когато и ние сме били неверници и слепи за Великата Истина — гордо обясни той. — Тук е имало важно пристанище, още когато Занзибар е бил едно населено с крокодили блато.
Джонката упорито следваше пътя си в протока между острова и материка и Фуад посочи към тъмнозелените хълмове, отвъд белите пясъчни ивици.
— Принцът има палат на материка, където живее през сухия сезон, но настъпи ли дъждовният — мести се на острова. — Посочи някакви бели постройки, които, от това разстояние, наподобяваха прибой на коралов риф.
— Ламу е по-богат от Занзибар. Сградите му са по-красиви и величествени. Султанът на Занзибар е васал на нашия принц и му плаща налог.
В пристанището имаше множество закотвени плавателни съдове, а десетки други — влизаха и излизаха от залива непрекъснато. Някои бяха рибарски, а други големи и тежко натоварени търговски кораби и лихтери, бързоходни роботърговски шхуни — подвижни доказателства за значението на това процъфтяващо пристанище.
Корабите, покрай които минаваха, разпознаваха джонката на принца по развятия на мачтата зелен вимпел, както и по внушителната фигура на Абд Мухамад ал Малик, седнал под шатрата на бака, в обкръжението на придворна свита. Те спускаха флагове в израз на уважение и викаха приветствия и благословии над водата:
— Нека любовта на Аллах и усмивката на Пророка бъдат с тебе до края на дните ти!
Закотвените в залива джонки изпразниха оръдията и забиха бойни барабани. Ехото от залповете достигна брега и когато принцът и свитата му приближиха кея, той, както и пясъчната ивица до него, бяха отрупани с огромно множество народ, излязъл да го приветства.
В малката им каюта, Тахи облече Дориан в нова бяла роба, сложи чалма на главата му и кожени сандали на краката, след което го изведе за ръка на палубата.
Фуад насочи кораба към пясъка. Отливът тук беше много бърз, защото височината на прилива пролетно време достигаше двадесет фута. Джонката се вряза в пясъка и легна настрани, когато морето се снижи под кила й. Тълпа роби нагази водата, за да изнесе на ръце принца и останалите високопоставени. Огромен черен мъжага взе принца на гърба си, а тълпата падна на колене и завика възторжено. Един оркестър засвири някаква виеща мелодия, чиито високи звуци дразнеха слуха на Дориан. Духовите инструменти плачеха, а ударните думкаха и бумтяха, без какъвто и да било ритъм.