Мусон
Шрифт:
— Бих искала да дойда с теб — каза тя с копнеж. — Много бих желала да плувам с теб и да гледам как яздиш.
— Нали знаеш, че не може — безцеремонно отвърна Дориан. Разбрал бе вече, какъв живот й предстои. Никога нямаше да излезе от харема без фередже и възрастна придружителка. Вероятно той щеше да си остане единственият й приятел, с когото няма кръвна връзка. Но дори и това щеше скоро да свърши, защото и двамата бяха на ръба на пубертета. Станеше ли жена, щяха да я омъжат. Тахи му каза, че този въпрос бил уреден, още когато била на четири години.
— Ще я дадат на един от братовчедите й, в земята на Великия Могул отвъд океана, за да се заздравят връзките между двете
— Тя ми е сестра. Не искам да отива! — избухна импулсивно Дориан. Сам остана изненадан от чувството на отговорност, което изпитваше към нея.
— Това няма никакво значение за теб! — грубо отвърна Тахи, криейки съчувствието си. — До една година ще станеш мъж. Куш внимателно следи за това. Той никога не пропуска. Още при първия признак ще ти забранят достъпа до харема завинаги! Дори и да останеш тук, ти никога повече няма да видиш лицето на Ясмини след този ден. Може би е по-добре дружбата ви да приключи като отрязана с ножа, който ще отбележи твоето възмъжаване.
Споменаването на ножа го разтревожи. Чувал бе другите момчета да разискват ритуала на обрязването и да си правят грубиянски шеги по този повод, но и през ум не му бе минавало, че той самият ще бъде подложен на това. И ето че Тахи му го заяви грубо в очите.
— Но аз не съм мюсюлманин! — възрази Дориан. — Не могат да ми сторят това!
— Никога няма да си намериш жена, ако запазиш това парче кожа — предупреди го тя.
— Не ми трябва жена и не желая да ми режат парчета!
Страхът от ножа се изостряше от зараждащото се чувство за вина пред Ясмини, заради предстоящата насилствена раздяла.
— Какво ще прави тя, когато няма да мога да се грижа за нея? — измъчваше се Дориан. — Та тя е още дете.
Един ден се прибра от скитанията си малко след обедната молитва. Косата му беше още мокра и твърда от морската вода. Тахи клечеше край оджака и вдигна поглед към него, когато застана на прага. С мъченически вид, той отговаряше на въпросите къде е ходил и какво е правил, като задоволяваше любопитството й само до степен, каквато намираше за разумна. После се огледа и попита небрежно, все едно че отговорът не го вълнува особено:
— Къде е Ясмини?
— Беше тук преди молитва, а после отиде при Батута, която си имала ново животинче. Мисля, че е сив папагал. — Дориан се пресегна през рамото й, за да грабне една от горещите безквасни питки от въглените в оджака. Тя го плесна през ръката. — Това е за вечеря. Веднага я остави!
— Нека Пророкът излее милостта си връз теб, Тахи! — Той тръгна със смях към градината, като късаше залци от питката и ги тъпчеше в уста. Носеше подарък за Ясмини — голяма спираловидна раковина с полирана лъскава вътрешност. Знаеше къде да я намери. В източната част на градината имаше развалини на гробница, издигната преди векове, в памет на един от ислямските светии. Над входа бе издълбан надпис, който Дориан успя с голям труд да разчете: „Абд Аллах Мухамад Али, починал в годината на Пророка 120“.
Гробницата бе увенчана с висок купол с бронзов, покрит с патина полумесец. Пред нея имаше молитвена площадка, ориентирана към свещения град Мека. В единия й край бе разположен огромен открит резервоар за дъждовна вода, в който правоверните са извършвали ритуалното обмиване преди молитва. Днес не се използваше и събираше птичи рояци през следобедите.
Ясмини и избраните й приятелки сред нейните полусестри обичаха да играят на тази площадка. Тук сплетничеха и се препираха, играеха причудливи игри, обличаха животинките си в детски дрехи и ги люлееха на ръце, правеха се, че готвят за въображаеми семейства.
Дориан стигна стълбището, което водеше нагоре към площадката, когато един вик откъм нея го накара да замръзне с крак на първото стъпало. Той веднага позна гласа на Ясмини, но онова което прониза сърцето му, беше неизразимата болка в него. Той се хвърли нагоре по древните стълби, гонен от нестихващия вик, ставащ все по-силен и смразяващ.
95.
Маймунката Джини се бе курдисала върху купола на старата гробница. Всеки път, когато й омръзнеше да я обличат и дундуркат като бебе, тя се изкатерваше на любимото си място, където не можеше да бъде стигната от Ясмини. Сега се чешеше сънливо под мишницата, а синкавите клепачи се спускаха върху големи кафяви очи. От време на време се олюляваше и малко преди да падне, се събуждаше стресната, за да погледне към градината отдолу.
Изведнъж Джини надуши нещо, което я събуди напълно: канелени сладки. В цял свят нямаше друго нещо, което да обича повече. Изправи се в цял ръст, като пазеше равновесие върху облата мазилка, с помощта на дългата си опашка и възбудено се огледа.
По една от пътеките приближаваха две момчета. Дори от това разстояние Джини забеляза, че челюстите им работят, а по-голямото носи покрита сребърна чиния. Джини нямаше нужда погледът й да установява какво има под похлупака. Издаде късо лакомо цвърчене, хлъзна се по купола и скочи към върха на дървото, разперило широко клони под площадката. Скрита в гъстия листак, Джини дебнеше момчетата, които седнаха в един ъгъл на градината със сребърната чиния помежду си. Заин ал Дин вдигна похлупака и опашката на Джини щръкна, а очите й щяха да изскочат при вида на купчината жълти сладки. Разкъсваше се от лакомия и страх. Твърде добре познаваше Заин ал Дин. Над едното си око имаше белег от рана — Заин ал Дин беше голям майстор на прашката. От друга страна, сладките бяха току-що извадени от глинената пещ и уханието им бе мъчително и неотразимо.
Джини се спусна по дънера на дървото откъм противоположната на момчетата страна. Стигнала земята, тя надникна предпазливо. Когато се убеди, че все още е незабелязана, напусна скривалището си и се стрелна през поляната. Надникна отново от прикритието на един храсталак. Изду бузи и сбърчи нос. Ароматът на канела се усещаше оттук много по-силно. Видя как Заин поднася една сладка към устата си и захапва пухкавата жълта мечта.
Ибн ал Малик Абубакър беше другото момче — един от безбройните полубратя на Заин. То стана, приближи едно израсло до оградната стена дърво и посочи клоните му с думите:
— Там има ястребово гнездо. — Заин стана на свой ред и се заклатушка натам. Стояха с гръб към сребърната чиния с отметнати назад глави и говореха за гнездото в клоните, високо над тях.
— Може да е скитник 84 — каза с надежда в гласа Заин. — Ще му вземем пиленцата, когато се оперят.
Джини събра кураж. Изскочи изпод храста и се устреми като сива стрела през поляната. Стигна чинията и напълни и двете си шепи с лепкави сладки. Започна да ги тъпче в уста и бузите й се издуха до пръсване. Половината сладки останаха в чинията и тя се опита да ги вдигне. Понеже не успя, пусна другите от ръцете си и започна наново.
84
Скитник — вид сокол.