Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Кен Фарис е на телефона. С кого разговарям?
Харди се представи. Последва пауза.
— Не разбирам. Работите в прокуратурата на Сан Франциско? Оуен в затвора ли е?
Телефонът изпиука, последва:
— Ако никой не отговори на позвъняването ви…
Фарис го прекъсна.
— Записваме всичките си телефонни обаждания. Имате ли нещо против? — не изчака отговора. — Вижте, съжалявам, но какво общо има прокуратурата с изчезването на Оуен? Жив ли е, само това ми кажете?
— Не знам дали е жив, г-н Фарис — той чу дълбока въздишка — облекчение или отчаяние, не можа да определи кое от двете и
Харди почти успя да чуе как умът на Фарис прищраква.
— Онази, за която пише в „Кроникъл“? Четох за нея. Какво общо има това с Оуен?
— Може би нищо. Г-н Неш е изчезнал, а ръката може да е на възрастен мъж.
— Какво искате да кажете с това „може да е“? Пресата научила ли е вече? Мислите, че ръката може да е на Оуен?
— Мисля само, че може да си заслужава един поглед. Може да има някакво парче кожа с нещо отгоре, което да разпознаете, формата на нокът, каквото и да е. Отпечатъците са се изличили, но…
— Не си ли спомням нещо за пръстен?
Харди кимна.
— Има нефритен пръстен на кутрето.
Телефонът отново изпиука. Всичките разговори, значи? — помисли си Харди.
Фарис беше категоричен:
— Тогава не е Оуен. Носеше златна венчална халка на лявата си ръка, никакви други пръстени. Коя ръка е това?
— Дясната.
— Ами, тогава значи не е Оуен. Това поне е сигурно — въздъхна Фарис отново, като изпусна част от напрежението. — Благодаря на Бога!
Дерек Греъм бе работил към поддръжката на канализацията в продължение на тринайсет години. Беше четирийсетгодишен, бял, началник, с жена и три деца. Като общински служител на постоянна длъжност, той беше застрахован почти от всичко, което би могло да застраши работата му. Но политическа реалност бе, че един бял управленчески кадър в Сан Франциско, който загубеше работата си, можеше да я види моментално заета от член на някоя от безбройните малцинствени групи, които градът наричаше свои. Харди знаеше, че акулите вече обикалят и една заслужена присъда за пласиране на наркотици можеше да прати Дерек не само в затвора, но и на улицата.
И докато пушенето на марихуана в Сан Франциско все още се смяташе за дребно провинение и се наказваше с глоба в размер на сто долара, притежанието, на какъвто и да е наркотик над една унция се приемаше за опит за пласиране и се разглеждаше като углавно престъпление.
На общинския шевролет каприс с неговия крещящ стикер „Купувай Америка“ бил изгорял задния стоп. Това се оказало малшанс за Дерек. Почти бил изпушил половин ганджа, така че да можел да се прибере у дома малко по-спокоен и да не крещи на децата си, когато една патрулна кола го спряла, полицаят подушил миризмата, и базирайки се на обонятелните доказателства, претърсил каприса и открил грубо казано осем унции сенсимила в багажника.
Това довело до обискирането на къщата на Дерек и откриването на хидропоничната градина в мазето. Дерек здравата го беше загазил, и доста се бе разтревожил.
— Вижте — казваше той на Харди, — не мога да изгубя работата си.
Беше в кабинета му, заедно със служебния си защитник, млада жена на име Джина Роук. Г-ца Роук не беше казала нито дума, откакто преди пет минути бе представила Дерек на Харди. Първоначално Харди се бе обръщал към нея, но Дерек непрекъснато се намесваше, така че Харди подкара направо.
— Да загубите работата си е най-малкото — отвърна той.
Дерек беше висок около метър и осемдесет и тежеше, Харди пресметна, около деветдесет и пет килограма. Имаше красиво гладко избръснато лице, завършващо с делова подстрижка. За тази среща, на която в действителност не беше радушно приветстван от нито една от двете страни, не бе сметнал за нужно да слага и вратовръзка. Но в официалните си панталони и закопчаната догоре риза на квадратчета, изглеждаше повече от прилично. Би могъл да кандидатства за работа на някой строителен обект.
— Не е като да съм извършил някакво престъпление. По дяволите — заяви той на Харди, — вие също сте общински служител й колко изкарвате?
— Отглеждането на наркотици е престъпление — отвърна Харди, а моята заплата няма никакво отношение.
— Бих могъл да проверя, но да кажем, четирийсет и пет — Дерек продължи, без да спира. Харди изкарваше 52 000$ годишно на новата си работа, но остави заподозреният да продължи. — Имате ли деца?
Харди кимна.
— Е, тогава знаете. Не можете да свържете двата края с четирийсет и пет. Работя за градската управа в продължение на петнайсет години…
— В досието пише тринайсет.
— Да не цепим косъма на две. Тринайсет. Работя тук тринайсет години на пълен работен ден и двамата с жена ми се опитваме да отгледаме и възпитаме три деца, искаме тя да може да си стои у дома при тях. Защо да имаш деца, ако няма да ги отгледаш сам, прав ли съм? Не съм имал досие преди това. Не хленча, просто ви казвам истината.
— Във възпитанието на децата се включва и отглеждането на марихуана, така ли? — попита Харди.
— Най-голямото ми дете е на седем. С тревата си докарвам допълнително, това е всичко.
Никой не се съмняваше, че е така. Харди изкарваше петдесет и две, но притежаваше една четвърт от „Литъл Шамрок“ и това му носеше по още една хилядарка и малко на месец; плюс, че Франи имаше четвърт милион долара от застраховката на първия си съпруг, които пазеха за колежа на децата. Но поне, ако наистина им дотрябваха пари, можеха да разполагат с нея. Харди разбираше много добре какво иска да каже Дерек — наистина в днешно време беше много трудно да се издържаш на една заплата.
Ала в момента Харди беше прокурор. Той си спомни думите на Арт Драйсдейл: „Незаконното е лошо“. Каза:
— Трябваше да помислите затова, когато засаждахте градината си — не се хареса кой знае колко.
— На кого причинявам зло? Кажете ми. Не съм пласьор. Имам осем човека, на които го „разтоварвам“ на кило.
Харди вдигна ръка.
— Това вече се казва приказка. Някои от тези хора имат ли си имена?
Дерек само поклати глава.
— Хайде бе, човек, това са нормални хора като мен и теб. На колко си години, четирийсет? Кажи ми, че не се пушил трева в колежа.
Харди не можеше да му каже такова нещо. Не познаваше много хора от неговото поколение, включително и такива от силите на реда, които да не са си дръпвали веднъж-дваж по повод, или без повод. За него беше безпредметно. Но ето, че бе тук, играеше си — не — беше законът.