Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Въпрос на подход, предполагам — отвърна Харди.
— Г-н Харди…
— Дизмъс — после, в отговор на въпросителното присвиване на очите: — Дизмъс, добрият разпнат крадец.
— Добре, Дизмъс. Това обаче не е моят подход, женен съм за моята Бети от двайсет и пет години. Но Оуен не беше като мен или като който и да е друг, когото познавам. Той обичаше Елоиз, жена си и след като тя загина, знаеше, че никога повече няма да обича никоя друга, така че не търсеше любов и нямаше да тръгне да си играе на шикалки. Може да
— Значи тази Мей Шин…?
— Започна да ходи доста сериозно с нея от януари, февруари, там някъде.
— Тя излязла ли е с яхтата на Оуен в събота?
— Селин казва, че той възнамерявал да я вземе. Само това знам.
— Ако го е направил, вероятността се увеличава — подхвърли Харди.
— Какво имате предвид?… О, разбирам.
— Има ли някакъв начин да се свържете с нея, с Мей Шин? За да разберем още сега.
Сенките се бяха удължили, бризът бе замрял. Фарис бръкна в портфейла си и извади едно квадратно бяло листче хартия.
— Телефони за в краен случай. Не знам защо изобщо не се сетих за Мей.
Докато Фарис набираше номера от телефона в колата си, Харди отстъпи назад. Присви очи към листа. Разполагаше с достатъчно светлина и беше на достатъчно разстояние, за да различи цифрите до името на Мей Шин, а и достатъчно време, за да ги запомни.
Реши, че също така разполага с достатъчно време, за да се отбие до яхтклуба по пътя си нагоре към „Авеню“. Нямаше да се отклони кой знае колко. И ако можеше да докаже, че Оуен е излязъл в открито море в събота, ден преди ръката, която можеше да се окаже негова, да бе намерена в стомаха на акулата в „Стейнхарт“, щеше да е на път да се сдобие с дело.
Мей Шинтака не си бе у дома — или пък не вдигаше телефона. На Кен Фарис му се обади телефонен секретар и той я помоли да му позвъни веднага, щом й се удаде възможност.
Вече съвсем се бе смрачило, имаше задръстване точно преди зоната за пешеходци по крайбрежната алея. Харди си спомни. Беше сряда вечерта, когато празното пространство пред яхтклуба се превръщаше в пазар за месо. Юпитата си подхвърляха остроумни забележки за преснотата на аругулата и преимуществата и недостатъците на полуготовите в сравнение с домашно приготвените спагети.
Сузукито му изглеждаше не на място сред редовете биймърс и миатас. Харди изчакваше колоната и се чувстваше стар, много по-стар, отколкото когато беше баща предишния път. Наистина закъсняваше. Трябваше да се обади на Франи или на Моузес в „Шамрок“. Да им каже, че се прибира.
Или пък да забрави за отбиването в яхтклуба. Какво очакваше да открие на или около „Елоиз“, което не можеше да почака до сутринта? Само дето вече беше тук. Щеше да се обади в „Шамрок“ от някой автомат, Франи щеше да е с брат си — нямаше да им се отрази зле да убият малко време заедно, само двамата. Щеше да му отнеме не повече от една-две
Светофарът присветна и той премина на жълто, след което до самия клуб оставаха само още две пресечки и двеста кораба покрай четири понтона зад вълнолома. Крайбрежието беше оградено с двуметрова ограда, която завършваше отгоре с бодлива тел.
Харди понякога си мислеше, че в някое от предишните си прераждания сигурно е бил моряк — изпитваше интуитивно влечение към всичко морско. Обичаше да лови риба, да се гмурка с леководолазен костюм, да разхожда акули — опитвайки се да събуди у тях желание за живот, сякаш имаше нещо специално, което ги свързваше.
Сега мирисът на солена вода вля нови сили в него. Да вървят по дяволите и Док и Драйсдейл — в костите си усещаше, че е попаднал на нещо и щеше да продължи по дирите му.
Помещението за охраната беше разположено в един четириъгълник от добре окосена трева на входа към пристана. Харди почука на отворената врата и влезе. Служителят беше около деветнайсетгодишен, облечен в зелена униформа, с картичка, на която се четеше „Том“. Той се изправи зад бюрото си, поставено зад нисък парапет.
— С какво мога да ви помогна?
Отдясно, през огромния прозорец Харди виждаше яхтите. Четири реда бели коледни лампички проблясваха над понтоните.
Той показа на момчето значката си на областен прокурор, която нито се издаваше от прокуратурата, нито беше официално одобрена. Беше се сдобил с нея от един магазин за униформи на Полуострова, като знаеше, че може да му послужи, особено пред хора, които не можеха да четат, но разбираха значението на значката. Попита момчето дали водят дневник за отплаването и пристигането на яхтите.
— Опитахме — отвърна то, — но повечето от хората тук обичат да идват и да си отиват, когато им скимне. Въпреки че, все пак, горе-долу знаем кой е излязъл в открито море.
— „Елоиз“ тук ли е сега?
— Разбира се. — Том погледна през прозореца и я посочи с пръст. Тя е онази ниска, десетметрова моторна яхта на кей номер две. На помръкващата светлина яхтата изглеждаше красива. — За последен път е излизала в събота.
— Събота ли? Г-н Нешвил ли я изкара?
Том повдигна рамене.
— Предполагам, но не съм го видял. Тя — „Елоиз“ — беше излязла, когато аз дойдох.
— Към колко часа беше това?
— Около обяд. Работя от дванайсет до осем.
— Някой друг застъпва ли после, след осем?
— Не. Затваряме до сутринта в шест. За какво е всичко това? Г-н Неш някакви проблеми ли има?
Харди му каза всичко, което всъщност знаеше.
— Изчезнал е. Ще бъде от полза да се разбере кой го е видял за последно.
Том прехапа бузата си, мислеше.
— Не смятам, че ще имате голям късмет тук. Хосе, момчето, което работи сутрин, каза, че вече била излязла, когато той дошъл.