Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Фарис беше широкоплещест, с тясна талия, шейсетгодишен мъж. Светлокафеникавият му костюм, на стойност 750 долара, идеално ушит, беше на съвсем тънички сини и златисти райета. Светложълтата копринена риза бе шита по поръчка, както и вратовръзката. Каубойските ботуши от крокодилска кожа добавяха излишни четири сантиметра към ръста му.
Глицки и Харди се бяха отпуснали на твърдата, жълта, пластмасова пейка в чакалнята пред моргата. Джон Страут бе разгънал един сгъваем стол и седеше прегърбено в него, кръстосал дългите си крака.
Фарис се извърна, опитваше да се овладее, все още доста пребледнял.
—
Страут бръкна в джоба си и извади малка, обикновена картонена кутийка.
— Може би това ще пораздвижи паметта ви — той протегна кутийката, Фарис се приближи и я взе.
Беше пръстен с нефрит — змия, захапала опашката си — с филигранна повърхност. Харди се надвеси напред, за да го огледа по-добре — беше го виждал единствено на ръката. Фарис го подържа малко, после го сложи на първата фаланга на четвъртия си пръст.
— Това не би станало на Оуен — заяви той. — Ръцете му бяха по-големи от моите.
— Пръстенът беше на кутрето — отвърна Страут.
Фарис извади пръстена и го пъхна на малкия си пръст. Влезе съвсем лесно. Махна го също толкова лесно.
— Добре, но това все още не означава, че е Оуен.
— Не, сър, не означава — Страут беше любезен, внимателен, професионалист.
Харди се премести напред, с ръце върху коленете.
Ейб Глицки седеше удобно облегнат назад, наблюдаваше, краката му бяха кръстосани. Леко се размърда, достатъчно, за да привлече внимание.
— Двамата с Оуен — г-н Неш — сте били близки, нали?
— Може ли поне засега да не казваме „били“? Изчезвал е и преди.
— Достатъчно дълго, за да съобщите в полицията?
— Един път или два пъти, мисля, но не съм съобщавал.
— Този път какво ви накара да го направите?
Фарис поклати глава.
— Честно казано, не знам. Предчувствие. Последния път, когато избяга, без да се обади, беше може би, преди десет години. Това е доста време, човек си мисли, че навиците на хората се променят. Вече не мога да си представя, че просто ще духне, ей така. Тогава можех.
— Къде беше отишъл, последния път?
Харди се намеси.
— Какви са тези бягства?
Фарис се огледа из помещението, намери още един сгъваем стол и го премести до този на Страут. Сложи пръстена в кутийката и я върна обратно на съдебния лекар. После тежко се отпусна върху стола.
— Уместни въпроси. Мислите, че може да е отишъл отново на същото място ли? — той поклати глава. — Не, не, не смятам. Веднъж отиде до Марди Грас в Ню Орлиънс. Но тогава се оказа, че е взел и дъщеря си, Селин. Нямаше ги и двамата и ние решихме, че са отишли някъде заедно. По онова време беше съвсем типично за него.
— Но не и сега? — попита Харди.
— Улегнал е. Или поне аз си мислех, че е улегнал. Знаете как е.
Глицки беше любезен.
— Защо не ни кажете какво по-точно имате предвид?
Фарис се облегна назад. Пое си дълбоко въздух и шумно го изпусна.
— Преди, обикновено на всеки шест месеца Оуен правеше по нещо, заради което да го намразиш или пък да намразиш себе си. Беше толкова, толкова напорист, когато решеше да направи нещо и нищо не беше в състояние да го спре — нито приятелите му, нито семейството му, нито задълженията му. Имаше си своите бесове, така че нямах никакво намерение да се опитвам да го възпирам. Жена му, Елоиз, загина при пожара в къщата им през петдесетте. Не могъл да влезе и да я спаси, едва успял да измъкне детето им — Фарис замлъкна, докато си спомняше. — Така, че се чувстваше виновен заради това. От време на време решаваше, че не заслужава успеха си и зарязваше всичко, оставяше ме аз да се оправям. Друг път, точно обратното, въобразяваше си: „Е, по дяволите, ето ме, великият Оуен Неш и ако ми се прииска да отида до Бали за един месец, нека смъртните да се оправят тук. Ще ме ценят повече, когато се върна“.
Но Глицки искаше да се придържа към своя въпрос.
— Значи отишъл веднъж до Ню Орлиънс, друг път до Бали…?
— Само толкова. Нямаше си любимо място, поне такова, където да се усамотява. Имаме имение двамата, извън Таос, никакви телефони, никаква работа, ползвахме го през последните пет или шест години, но аз бях там — взех самолета петък вечер, — а него го нямаше.
Страут прибра дългите си крака един до друг и седна изправен.
— Извинете — намеси се спокойно той, — но изглежда единственото нещо, свързващо тази ръка тук с Оуен Неш, е каратето.
Фарис огледа внимателно помещението. Ако търсеше утеха, не беше попаднал на подходящото място — жълтата пластмасова пейка, характерните за държавните учреждения зелени стени. Едно полумъртво растение и няколко изкуствени.
— Не знам дали изобщо си е чупил пръст. Съмнявам се, че би го споменал, дори и да е.
— Искате да кажете, докато е тренирал, чупел дъски, нещо такова? — попита Харди.
Фарис кимна.
— Тези циркаджийски номера, чупенето на дъски, са съвсем в стила му. Ако е искал да се покаже пред някоя жена… по дяволите, пред когото и да било, би могъл да си счупи цялата ръка, без изобщо да го спомене. Една от заблудите му беше, че не усещал болката, като нас останалите.
Харди се наведе напред при промяната на тона. Този човек може и да обичаше Оуен Неш, но това не беше всичко, което изпитваше към него.
— Малкото пръстче на тази ръка има две явно заздравели счупвания — каза Страут, — които никога не са били намествани.
— Това е повече в стила на Оуен.
Страут се изправи на стола си, преплете пръсти и изпъна ръце напред, докато кокалчетата му не изпукаха.
— Добре, господа — заяви той, — това не ме придвижва кой знае колко напред по линия на идентификацията. Можем да направим ДНК тест, но без проба от тъкан, която със сигурност знаем, че е от г-н Неш, няма да докажем нищо.
Всички седяха мълчаливо, никой, освен Страут, не помръдна от мястото си. Фарис все още стоеше приведен напред, с поглед наведен надолу и се опитваше да измисли нещо, с което да уреди въпроса. На вратата се почука и Сиксто подаде глава.
— Някаква Селин Неш чака отвън да се види с г-н Фарис.
Удивително сините очи на жената бяха зачервени и подути, около тях имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала от няколко дена. Очната й линия бе сложена върху прекалено много грим. Черен костюм, черен чорапогащник, черни ръкавици, дори черни обици от оникс — беше елегантно облечена, но прекалено често прокарваше ръце през пепеляворусата си коса и тя се разпиляваше на неравномерни кичури по раменете й.