Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Не знам — отвърна Том. — Казват, че там се развъждали големите бели акули. Може да се е натъкнал на тях.
Лоша шега, помисли си Харди.
Бяха в „Пърпъл Ует Уа“, в една отбивка по пътя към Клемънт. Моузес Макгайър смучеше щипката на рак.
— Креолски сос — каза той. — Смятам, че с креолски сос върху омари сме постигнали върха на модерната цивилизация.
Франи наблюдаваше Харди, който бе забил поглед в чинията си.
— Мразя, когато двамата се карате — продължи Моузес. —
— Защо не кажеш на приятеля си Дизмъс, че се бяхме разбрали за телефоните и закъсненията — тя се изправи и хвърли салфетката си. — Извинете ме, трябва да отида до тоалетната.
Харди вдигна пръчиците си.
— Мисля, че вече четири пъти се извиних, правя го сега и за пети път. Още веднъж съжалявам. Шести път. Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам — Харди остави пръчиците си. — Десети път.
— Не го казвай на мен — отвърна Моузес. — Тя си помисли, че си умрял.
— Тя непрекъснато си мисли, че съм умрял или че се каня да умирам.
— Има известни основания.
— Няма никакви основания. Не съм тръгнал да умирам. Да закъснееш не значи, че непременно си умрял.
Моузес топна щипката на рака в соса.
— За Еди означаваше точно това — той вдигна ръка, за да възпре отговора на Харди. — Хм-хм, хм, хм. Ето една област, към която можем да проявим малко повече деликатност.
— Моузес…
— Можеше да се обадиш. Телефоните са почти вездесъщи в нашето общество — Макгайър беше собственик на по-голямата част от „Шамрок“, но също така беше защитил и докторат по философия в Кал Бъркли.
— И ти ли, а?
— Тя ми е сестра. Позволено ми е от време на време да заставам на нейна страна.
— Работех по едно дело. Вече съм прокурор, забрави ли? Не съм излязъл да се размотавам с уличници. Не съм отървал на косъм кожата си. Работех.
— Имаше среща с нас с Франи. Едно простичко обаждане и всичко щеше да е наред.
— Добре, добре, следващия път ще се обадя. Голяма работа.
— Франи се притеснява, че ще ти стане навик. Както сам каза, вече си прокурор. Е, такива са си прокурорите.
— Прокурорите не са никакви…
Моузес набучи последното парченце от рака и го пъхна в устата си.
— Извинявай за обобщението, но са точно такива. Франи иска от теб да бъдеш баща, а не да работиш през цялото време. Точно затова работата изглеждаше толкова привлекателна, не помниш ли? Нормално работно време, интересна по същество. Думите ти отекват в главата ми, дори сега, когато говорим.
— Колко закъснях?
Моузес дъвчеше.
— Час и четирийсет и пет минути, достатъчно, за да се изприщи човек от притеснение. Франи не е виновна, че се тревожи. Тя те обича, Диз. Носи детето ти. Съвсем естествено е, не мислиш ли?
— Добре де, аз също я обичам.
— Сигурен съм, че е така.
— Е, тогава…?
— Тогава — повтори
Тяхната бяла дървена къща беше подпряна и от двете страни от две жилищни кооперации. Към средата на 80-те на Харди му бяха предложили цял куп грешни пари, за да я продаде на един предприемач, така че трета пететажна безлична сграда да се издигне там, където сега върху неговата широка двайсетина метра морава имаше каменна пътека, ниска дървена ограда и кукленска къщичка с малка вратичка и френски прозорец.
Преди да се оженят си бяха говорили за преместване — да започнат отново на някое място, което и двамата еднакво да могат да нарекат свое. Проблемът беше, че макар къщата да бе принадлежала на Харди в продължение на десет години, Франи вече я обичаше. Една от първите работи на Харди след сватбата беше да прехвърли половината на името на Франи — нямаха брачен договор. Четвърт милиона долара от застраховката, която изплатиха на Франи, беше и на двамата; Харди реши, че с къщата нещата горе-долу се изравняват.
Паркирането на улицата винаги беше проблем. Ако нямаш гараж, алея или заден двор — или паркираш на улицата преди шест часа, или трябва да походиш. Сега, в десет и петнайсет, успяха да открият място на три пресечки разстояние. Беше топла, спокойна вечер, без мъгла и те се отправиха на изток по „Клемънт“, под дърветата на Линкълн парк, обратно към къщи. Франи се бе облегнала на съпруга си, с ръка около кръста му.
— Прегърни ме — помоли тя.
— Добре — Харди я притисна по-плътно към себе си.
— Мислил ли си си за това?
— Предполагам. Затова реших, че трябва да се оженим. Но все пак…
Тя спря. Харди схвана намека, наведе се и я целуна.
— Какво има? — попита Франи.
— Нищо. Втресе ме леко. Колко често ти се случва да забележиш, че всичко е идеално? Малко е страшничко. Преди вярвах, че именно в такъв момент е най-вероятно нещата да се объркат.
— Мисля, че точно заради това бях толкова разстроена тази вечер. Едва сега започвам да приемам, че всичко това става наистина, не е сън, от който да се събудя — тя вдигна очи към лицето на Харди, и се притисна силно към него. — Не искам да се събуждам — каза тя. — Искам да продължава все така.
— Ще продължава, Франи. Няма да позволя нищо да застане на пътя ни, обещавам.
Франи го подбутна с хълбок.
Да си вървим у дома.
Платиха на детегледачката, надникнаха при спящото спокойно бебе. Харди нахрани рибките си, докато Франи се оправи за лягане. На телефонния му секретар имаше обаждания от Джейн и Пико Моралес — и на двамата можеше да се обади утре сутринта.
Чуваше как шурти душа в банята. Вдигна телефона и набра цифрите, които бе запаметил по-рано тази вечер — на Мей Шин. Телефонът иззвъня четири пъти, след това се включи на секретар.