Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

Може би Анди просто си бе взел един ден за душата. Господ му беше свидетел, работеше достатъчно много, за да си го заслужи. Може би, след като се бе видял с Джейн снощи, отново се беше напил и сега го гонеше махмурлук. Във всеки случай, щом като Анди Фаулър искаше да си вземе един ден, Харди нямаше да го безпокои.

Той погледна към все така огромната купчина с папки в ъгъла на бюрото си и се почуди какви незнайни трепети са складирани и го чакат в тази планина от хартия. Помисли си дали да не иде да вземе стреличките си и да не изиграе една-единствена игричка на 301, колкото да се поразсъни. Запита се дали Джеф

Елиът се бе върнал от яхтклуба или където там беше отишъл. Трябваше да се обади на Франи, за да види как е Ребека.

Каквото и да е, помисли си, само не…

Стаята не беше достатъчно голяма, за да се поразтъпче. Той придърпа стола си обратно към бюрото, чувстваше се сънен и замаян. Виното. Виното беше виновно.

Елизабет Пулиъс все още носеше златната верижка с рубина, но това беше единственото, което имаше върху себе си. Кристофър Док, областният прокурор, лежеше с ръце, кръстосани зад главата. Имаше огромен гръден кош, покрит с рунтави черни косми. Коремът му беше започнал да се издува, но издутината бе твърда. Има доста хубаво тяло за застаряващ мъж, помисли си тя. И докато й позволяваше тя да бъде отгоре, подвижността му не беше от кой знае какво значение — тя можеше да контролира нещата, а на нея точно така й харесваше.

Придвижи се малко напред, намести се по-удобно. Областният прокурор простена от удоволствие. Черното му лице с широки черти разцъфна в усмивка.

— Еха, не изглеждаме ли самодоволни — каза Пулиъс. Тя се стегна леко около него и той затвори очи от усещането.

— Аз съм си самодоволен — отвърна Док. — Наведи се насам.

Тя се наведе над него. Той сграбчи по една гърда във всяка ръка и придърпа лицето й към своето. Елизабет пое езика му в устата си и лекичко го захапа, после се отдръпна.

— Каква кучка си само! — каза той. Продължаваше да се усмихва. Пулиъс отново раздвижи хълбоците си. Док се опита да се изправи, за да стигне до лицето й, но ръцете й бяха на раменете му и го заставяха да лежи, докато тя му се хилеше.

— Знам, на теб точно това ти харесва — Елизабет се наведе и близна възглавничката на ухото му, остана така и започна ритмично да се клати.

— Господи, Пулиъс…

Тя се дръпна, полуизправена. Изражението й сега беше непоколебимо. Беше намерила ъгъла си, съсредоточаваше се. Ръцете й притискаха главата му, все по-здраво и по-здраво. Той се надигна, за да я целуне, когато усети, че му идва.

— Не още, не още… — Пулиъс дишаше ускорено, стиснала здраво зъби. — Добре. Добре — тя се удряше в него, изправена, извита, с отхвърлена назад глава. — Сега. Сега. Сега — притискаше се в него, докато той се изпразваше. После се свлече върху големите му гърди, хрипкав смях се изплъзна някъде дълбоко от гърлото й.

12

Докато завиваше на юг по магистралата, Харди си мислеше, че съдбата може да се окаже и хубаво нещо.

Дюните с техните треволяци препречваха изгледа към океана, но със сваления покрив на сузукито, Харди можеше да го чуе и помирише. Следобедът, вече доста напреднал, все още беше топъл. Малките кипариси от източната страна на пътя свидетелстваха за почти постоянния полъх откъм океана. Вечнозелените клонки бяха сплескани откъм половината, която гледаше към брега, сякаш великани бяха обходили земята и ги бяха стъпкали на една страна.

Там, където магистралата

завиваше към вътрешността, при Форт Фънстън близо до „Олимпик Голф Клъб“, небето бе изпълнено с делтапланери. Дори и в един тих, безоблачен ден отвесно издигащите се потоци горещ въздух от скалите по крайбрежието осигуряваха прилична подемна височина. Харди реши, че би искал да се качи на делтапланер. „Вземи жената и децата. Ела да се порееш“.

Съдбата, спасила го от папките му, дойде замаскирана под формата на обаждане от Ейб Глицки. Извикали го бяха долу на брега да огледа изхвърлен от вълните труп. Обажданията на Полицейското управление на Сан Франциско до околните управления през последните няколко дни бяха разнесли мълвата и когато дошъл сигнала, Ейб си бил в кабинета и сам предложил да иде да огледа. Беше се обадил на Харди по инсталирания в колата му телефон.

Отбивката беше на север от Дяволското свлачище, двукилометров участък от магистралата, в който криволичещото разклонение на пътя изчезваше в края на сто и петдесет метрова скала. През по-голямата част от времето участъкът беше покрит с мъгла и това беше рядък случай, при който не съществуваха явни доказателства на факта, че автомобилите не могат да летят.

Харди обърна по набраздения от гуми, не павиран път. Колата на Глицки беше паркирана на прашния участък в дъното, до няколко полицейски коли от бреговата охрана. Докато Харди слизаше от колата си, на пътя, по който току-що бе дошъл, се появи линейка.

Приливът се оттегляше. Наближаваше четири, а все още нямаше никакъв вятър, нито мъгла. Може би, помисли си Харди, ще имаме нашите три дена лято.

Той кимна на момчетата от линейката, но беше прекалено нетърпелив, за да ги изчака. Прекоси пясъка, стигна до по-твърда земя и се понесе тичешком. Полицаите се бяха скупчили около нещо зеленикаво на около двайсетина метра от линията на вълните.

Харди кимна на Глицки, който го представи на останалите.

— Ето ти жертвата — каза той.

Трупът, покрит с брезент, лежеше по гръб. Харди поиска разрешение да погледне и едно от ченгетата му махна с ръка. Той дръпна брезента и без да иска отстъпи назад.

Мушици жужаха около полуотворената уста, носът, празните очни ябълки, изтънялата по темето прошарена коса. Харди мигновено се сащиса от факта, че трупът беше облечен със същия спортен екип, какъвто и той имаше — само дето този зелен анцуг беше с голяма дупка под формата на полумесец от дясната страна на торса. Имаше също така и разкъсна рана в долната част на левия крак, от която се подаваше месо. Две малки чисти дупки — една в гърдите и една точно над чатала — сами говореха за себе си. Но определено най-стъписващият детайл беше завършекът на дясната му ръка, нащърбена и разкъсана каша от сухожилия, кости и гадна зеленясала бяла плът. Харди знаеше какво се бе случило с ръката.

Хората от линейката бяха прекосили плажа с носилката. Харди отстъпи, за да могат да минат.

— Идентифициран ли е? — попита той Глицки.

Глицки имаше белег, който пресичаше горната му устна, от горе на долу, когато се замислеше или беше напрегнат, понякога изглеждаше сякаш белегът се нажежава почти до бяло върху черното му лице. Сега светеше. Той не каза нищо.

— Изглежда на възрастта на Оуен Неш — продължи Харди.

Глицки кимна. Все още мислеше. Вдигна поглед към хоризонта.