Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Ако някой те попита дали съпругът ти е суеверен, трябва да му отговориш твърдо „не“.
Харди й обясни:
— Оуен Неш беше намерен в същия анцуг като моя. Ейб смята, че по улиците гъмжи от акули, които са готови да се нахвърлят като бесни върху хора със зелени анцузи — Харди вдигна предницата на горнището си. — Освен това, този е различен. По него няма нито една дупка.
— Съществена разлика — Ейб кимна и отпи от чая си. — Е, разкажи ми всичко, което знаеш.
Харди и Глицки отидоха в кабинета, където Харди си бе оставил тефтерчето
— Кой е този човек в Санта Клара, „Силикон Вали“?
— Не знам. Фарис обеща, че ще ми даде името, ако потрябва.
— Трябва.
— Знаех си, че така ще кажеш.
Глицки продължаваше да чете, като от време навреме и той си записваше по нещо.
— В събота е излязъл с тази Мей Шин, така ли?
Харди издърпа стреличките от мишената — две в центъра и една отстрани. Хвърляше доста добре, хубав знак.
— Не знаем със сигурност, Фарис твърди, че е имал намерение да го направи.
— Но никой не е разговарял с нея?
— Точно така. Ей там, най-отдолу, е телефонният й номер. Ако искаш, можеш да опиташ да се свържеш с нея.
Глицки опита. Задържа слушалката в продължение на минута, после затвори. Харди седна на ъгъла на бюрото.
— Не искаш ли да й оставиш съобщение? Да я помолиш да ти се обади?
— С удоволствие, но никой не вдига.
— Има телефонен секретар. Чух го.
Глицки се замисли за миг, после отново набра.
— Добре, миналия път изчаках четири позвънявания, сега ще затворя на десетото.
Слънцето се отразяваше от дъските на пода в рафтовете на библиотеката. Харди се приближи и отвори прозореца, оправдано действие само около десет дни в годината. Гледката на север, нагоре към Туин Пийкс и Сутро Тауър, беше препречена откъм кабинета му от стаята на Ребека, но нагоре се виждаше ясно, синьо небе. Харди спокойно би могъл да види и Оукланд. Във въздуха се носеше ухание на трева, дори и тук, из покритите с асфалт улици.
— Нищо — каза Ейб зад гърба му. — Десет пъти. Има ли го в телефонния указател? Къде живее тя? Къде ти е указателят?
Нямаше го. Без да навлиза в подробности, Харди отвърна, че го е взел от Фарис.
— Следователно, предполагам, си е у дома — заяви Ейб. — Или, че е изключила телефонния си секретар през изминалите няколко дни. Днес така ли ще ходиш облечен на работа?
Харди допусна, че вероятно ще си вземе един душ и ще се преоблече и се запъти към спалнята. Ейб вървеше по петите му.
— Знаеш ли — продължи той, — не бих се палил кой знае колко за това.
— Защо?
— Ами, тялото бе намерено вчера, но вероятно Неш е умрял в неделя, да предположим, нали така?
— Да.
— Добре, днес е петък. Една седмица, ако приемем, че се е удавил в неделя.
— И след четири дена… — Харди знаеше за какво говореше Ейб, разбираше от статистика. Ако не разполагаш със заподозрян до четири дни след убийството, вероятността никога да не се сдобиеш с такъв бе твърде голяма.
— Казвам просто да не възлагаш кой знае какви надежди.
Харди си съблече тениската.
— Добре — отвърна той. — Но имаш г-н „Силикон Вали“, а имаш и Мей Шин,
— Ако не е отишла да поплува заедно с Оуен Неш.
— Тогава кой е изключил телефонния й секретар?
— Добре, добре. Аз съм следователят. Аз ще разследвам. Също така си помислих, дали да не претърся яхтата.
— Не, яхтата е чиста — Харди разказа на Ейб за огледа си в четвъртък вечерта.
— Водил си с тебе и момчетата от експертизата, така ли?
Харди млъкна и отиде да си вземе един душ.
Делото „Рен Браун“ нямаше да бъде лесно.
Към края на март, около десет вечерта, двама полицаи в патрулна кола минавали под магистралата и чули мъжки глас да вика за помощ. Като завили към мястото, видели проснат на земята човек и друг, който ровел из джобовете му. Когато усетил полицаите, заподозреният офейкал. Мъжът на земята крещял: „Спрете го! Той е!“ Полицаите преследвали тичащия мъж по една уличка, после по друга, накрая влезли в задънена. Слезли от колата си, внимателно се запромъквали надолу по отсечката с извадени пистолети и запалени фенерчета, докато не се натъкнали на мъж, свит между два контейнера за боклук.
Оказало се, че това е Рен Браун, метър и осемдесет, седемдесет килограма, деветнайсетгодишен чернокож с четири предишни присъди за грабеж и джебчийство. Когато бил задържан от полицаите, той бил облечен в черна фланелка и черни панталони, които много приличали на дрехите, с които бил облечен и мъжът, избягал от местопрестъплението. Полицаите открили един 38-калибров „Смит енд Уесън“ под контейнера до Рен. Пистолетът бил регистриран на името на Денис Уотърс от Сан Хосе.
Онова, което правеше делото особено трудно, бе фактът, че когато полицаите се върнали на местопроизшествието, въпросната жертва била изчезнала. Явно човекът бе решил, че мъките по преследването на справедливостта в този несъвършен свят просто не си струват труда.
Но ето че Рен Браун беше в ареста, и на полицията не й се искаше особено да го пусне да си върви и да ограби някой друг.
Така че този петък сутринта Харди беше в отдел 11 заедно със съдия Нанси Фидлър и се опитваше да докаже грабеж, като знаеше, че няма ни най-малък шанс да спечели.
Както и стана. След една наистина сурова лекция от страна на съдия Фидлър върху уместността от предоставянето на известен брой доказателства, преди да се губи времето на съда с маловажни и недоказуеми престъпления, тя отхвърли иска и Рен Браун беше свободен човек.
Харди и двете ченгета, които го бяха арестували, чакаха до асансьора, когато Рен и адвокатът му излязоха и се присъединиха към тях. Всички бяха до първия етаж, а Рен беше в особено приповдигнато настроение.
— Човече, сърцето ми направо се обърна, като те видях да влизаш в съда — каза той на Харди.
— И защо така, Рен?
— Виждаш ли тоя човек тук — той кимна с глава към адвоката си. — Та той ми каза, че нямате ни свидетели, ни жертва, нищо. Тъкмо си мисля аз, че работата е опечена, влизаш ти и аз те взимам за жертвата — той се усмихна, изпочупени зъби на фона на сипаничаво лице. — Нали разбираш? Приличаш точно на мъжа, когото ограбих.