Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Добре ли сте? — попита Харди.
— Да, ще го преживея. Ударът беше доста силен. Не ме бива много да се преструвам.
— Не е нужно.
— Пред вас, да. Но там, навън — той махна към вратата, през която току-що беше влязъл — аз давам тона. Ако хората ме видят, че се паникьосвам, тогава всички ще бъдат обхванати от паника, нали така? Току-що обявих, че приключваме за днес. Може би в понеделник нещата ще изглеждат по-добре.
Харди си даде една минута, после реши, че може да пристъпи към въпроса. Осведоми накратко за откритията
— Искам да си изясним нещата за Мей. В четвъртък, когато й се обадихте, й оставихте съобщение, нали?
Фарис кимна.
— Точно така. Вие присъствахте.
— Да, знам. Малко съм объркан, защото сержант Глицки се опита да се свърже с нея тази сутрин и никой не вдигна.
— Как намерихте телефонния й номер?
Подробности, помисли си Харди, този човек си падаше по подробностите. Той повдигна рамене.
— Ченгетата имат достъп до невписаните в указателя телефони — надяваше се да мине.
Фарис го прие.
— И секретарят не отговори?
— Звъня десет пъти.
— Не, при мен се включи на първото или второто — той се замисли за миг. — Може да е стигнал до края на лентата.
— И въпреки това ще чуеш записаното обаждане, нали?
— Мисля, че да.
Двамата мъже седяха и съпоставяха нещата.
— Тогава тя е жива — каза Фарис. — Изключила го е.
— Имала ли е някаква причина да убие Оуен?
— Мей?
— Някой го е направил.
Фарис отново повдигна рамене.
— Не знам. Не я познавах. Няма да я позная, дори и ако влезе тук.
— Но дали г-н Неш…?
— Оуен я харесваше — той замълча. — Много. Повече от много.
— Е, ами ако е престанал да я харесва?
— Е, и какво?
— Ами тя може да се е побъркала, нещо такова?
Фарис поклати глава.
— Нямам никаква представа. Последното, което знам, е, че Оуен я харесваше. Но, искам да кажа, жената е проститутка, нали така? Да убие някой мъж, задето я е зарязал? Дори и да е Оуен, не ми се вярва. А и не мисля, че я е зарязал.
— Е, тогава къде е тя? Защо не отговори на обажданията ви?
— Не знам. Уместен въпрос.
Най-накрая Харди се престраши.
— Какво ще правите с тялото? — попита той.
Селин щяла да ходи до съдебния лекар днес следобед, за да подпише някои документи. Аутопсията трябваше да е направена тази сутрин. Така, че били решили кремацията да се извърши в неделя сутринта, щели да разпръснат праха му над Тихия океан още същия следобед.
Фарис се загледа през прозореца. Слънцето почти не се виждаше от ниските зелени постройки и няколкото бора. Той сложи ръка върху очите си и ги притисна, после разтърка горната кост на носа си.
Харди се изправи и му поблагодари за времето, което му бе отделил. Фарис стана от стола си, стиснаха си ръцете през бюрото и отново се извини.
— Не съм на себе си. Съжалявам. Благодаря, че наминахте.
На вратата Харди се извърна, Фарис отново бе седнал в креслото зад обширния плот на дъбовото си бюро. Отново гледаше навън към вечерните сенки, спуснали се над моравата и боровете. Сенките сега достигаха до лишения му от изглед прозорец — състояние на дълбока скръб.
Полетът бе на японските авиолинии в осем и половина.
Часът беше четири и петнайсет — прекалено рано за тръгване, въпреки че си бе извикала такси. Как си го представяше? Мей знаеше, че ще се побърка, ако седи на летището в продължение на три часа и се притеснява, че някой може да я спре. Знаеше, че трябва да си тръгне оттук, че това място, може би дори самата Америка, вече беше минало за нея.
Куфарите й стояха до външната врата. Бе решила да вземе Ленъновците и фоайето изглеждаше голо без тях. Слънцето напичаше през еркерните прозорци, които тя беше разтворила заради горещината. Горещината я караше да се чувства така, сякаш по някакъв начин напускаше едно място, където всъщност никога не бе била.
Облечена бе с тъмносин ленен костюм и тъмен чорапогащник — не беше идеалното облекло за това време, но тя реши, че ще я направи да изглежда по-делово. Косата й бе вдигната на стегнат кок, най-строгият й външен вид. Не искаше хора да идват да си говорят с нея.
Когато на външната врата се позвъни, Мей се изненада. Обикновено шофьорите бибиткаха от улицата. Въпреки това, реши да каже на човека, че е сбъркала, че може да се върне по-късно, ако иска курса.
Или може би не трябваше. През ключалката външният му вид я изплаши — светъл цветнокож с отвратителен белег през устните, от горе на долу. От друга страна, искаше да е някой, който няма да я заговаря, а мъжът изглеждаше точно от този тип хора. Отвори вратата.
Пред погледа й се изпречи някаква значка, мъжът се легитимира като инспектор Ейб Глицки от полицията в Сан Франциско, отдел „Убийства“. Тя отстъпи назад, когато я попита, тя ли е Мей Шинтака.
— Мога ли да вляза? — звучеше достатъчно любезно.
— Разбира се.
Той стоеше във фоайето. Нищо не можеше да направи, за да му попречи да забележи наскоро опразнените стени, местата, откъдето бяха свалени литографиите на Ленън, се набиваха на очи.
— Тук съм относно Оуен Неш.
Кимване. Мей се обърна и влезе обратно във всекидневната. Сега вече наистина й стана горещо и тя свали сакото си, като го метна на облегалката на канапето. Приближи се до еркерния прозорец и чу клаксона на таксито отдолу.
Сержантът направи няколко крачки към стаята, но се спря във фоайето.
— Обувките — помоли тя, — ако нямате нищо против. — Посочи към дългата, полирана разделяща дъска, която започваше от вратата. Собствените й тъмносини изрязани отпред обувки вече стояха до ръба.