Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съм объркана.
— Всичко е наред — отвърна Харди. — Хайде да се махаме оттук. — Селин послушно изчака до вратата, докато той си вземе сакото и я хване за ръка. Излязоха в топлата ранна вечер.
По пътя обратно към Палатата тя му разказа за съботната уговорка относно „Елоиз“ на Оуен с Мей Шин.
— Знам — каза Харди. — Разследваме го. — Помисли си дали да й каже за онова, което бяха открили на борда, но разследването не беше приключило, и това можеше да почака. Всичко, от което Селин се нуждаеше, беше малко разбиране и малко
Стигнаха до колата й — сребристо BMW 350 инжекцион — и тя бързо прегърна Харди, извини се за „сцената“. Каза му, че е добър човек, после се качи в колата си и го остави с лек мирис на джин, спомена от нейното тяло, притиснато до неговото и усещането, че, без да иска, е извършил нещо ужасно лошо.
Ядяха пица в помещението за репортери на третия етаж на съдебната палата, на същия, на който бяха разположени и канторите на областните прокурори.
Стаята, подобаваща на уважението, което полицията питаеше към средството за масова информация наречено печат, не беше кой знае какво. Имаше една зелена дъска, на която се отбелязваха нарастващия брой убийства в Сан Франциско, доста за тази година (шейсет и осем). Информационно табло, покрито с три пръста коледни картички, които момчетата от пресата бяха получили от приятелите си в сградата, както и от ареста, където на някои от тях им се бе налагало да отсядат. Плотовете на трите бюра, взети заедно, не можеха да се сравнят с дъбовото бюро на Кен Фарис в Южен Сан Франциско. Имаше също и един старомоден ученически чин. На него седеше Джеф Елиът.
Пицата не беше лоша. Аншоа, луканка, наденица и гъби. Кас Уейнбърг, привлекателна лесбийка, наближаваща трийсетте, я беше поръчала. Тя работеше за „Бей Гардиън“ и понеже имала среща късно тази вечер и нямало къде да ходи, решила да донесе една голяма и да си полафи, с който там евентуално виси още в „пресцентъра“. Второто „голямо“ бюро беше окупирано от Оскар Франко, репортер на испаноезичния „Ла Ора“. Освен това тук беше и Джим Бланчърд от оукландския „Трибюн“, който през последните осемнайсет месеца се тревожеше непрекъснато за завършека на кариерата си, ако вестникът му фалира.
— Моята версия е — казваше той, — че този Елиът тук, сам е оправил онзи тип. Иначе как би се добрал до толкова добър материал?
Кас подхвана.
— Бил си ветроходец, нали? Не ми ли го каза сам? В колежа.
— Бил е — намеси се Бланчърд. — В колежа, в Голямото езеро.
Вярно беше. Преди да го пипне дисеминираната склероза, Елиът бе обичал да плава, да прекарва летата си под платна. Отразяваше Купата на Америка за гимназиалния си вестник, като специален пратеник.
— Не в Голямото езеро, а на Голямото езеро, как вониш на аншоа само — отвърна той.
— „Във“, „на“, няма значение. Открива къде си държи Неш яхтата, добира се до палубата и му светява маслото.
— После скачам зад борда и давам собственоръчно ръката на акулата.
Бланчърд налапа парче пица.
— Точно. За това обаче трябва да ти стиска.
Кас разсъждаваше дълбокомислено:
— Всичко е възможно. Днес хората биха направили какво ли не, за да се прочуят.
Джеф беше на седмото небе.
Оскар Франко обиколи стаята с дебнещите си очи.
— От колко време сте в занаята, момчета, и никой да не забележи наистина голямата новина за днес? Единствено аз.
Кас погледна към Бланчърд.
— Това беше най-дългото изречение, което някога е казвал, нали?
— Смей се — отвърна Франко. — Голямата новина е от отдел двайсет и седем във връзка с измамата по делото Чарлс Хендрикс. Фаулър е отхвърлил делото.
— О, Боже! — Бланчърд седна изправен.
— Този човек е голяма работа — заяви Кас.
— Какво? — Джеф Елиът не обичаше да пропуска голяма новина, независимо чия беше. — Съдия Фаулър ли? Какво е направил?
Оскар му обясни. Кас и Бланчърд стояха и слушаха известно време, после и двамата го помолиха да говори по-бавно и да започне отново, за да могат да си водят бележки. Оуен Неш беше хубав материал, но това нещо с Фаулър можеше да се окаже началото на една продължителна война.
Все още го обсъждаха, когато Джеф видя ченгето — Глицки, така май се казваше — което беше в моргата онази вечер, да се запътва към асансьорите. Той остави пицата си на малкия чин, грабна патериците си и каза, че трябва да върви. Надяваше се, че ще успее да го хване, преди асансьорът да е дошъл на третия етаж.
На първо място, Глицки не беше особено щастлив, дето трябваше да стои до късно в петък вечерта, за да арестува някого за убийство, да напише рапорт относно разговора му със задържаната, причините за ареста, след като нямаше дори следа от обвинение. Но това не беше всичко, бе свършил и бе дръпнал кепенците в осем часа, като мислеше, че все още има шанс да излязат и да прекара една приятна вечер с Фло, ала когато слезе до колата си, откри, че ремонтирана наскоро или не, тя не иска да запали.
— Полицай — а сега пък и този репортер.
Асансьорите не поставяха рекорди по бързина, а температурата в коридора беше над трийсет градуса.
Елиът застана точно до него.
— Извинете, полицай — повтори той.
Глицки го поправи:
— Сержант. Да не би да изглеждам облечен с униформа?
— Извинете, сержант. Срещнахме се снощи за кратко — Джеф отново се представи. — В моргата. Оуен Неш.
— Точно така.
Елиът продължи.
— Е, намираме се на третия етаж. Реших, че може да сте били при прокурора, във връзка с някакви нови разкрития.
Единственият работещ вечерно време асансьор пристигна с кратко „дзън“. Глицки влезе и Елиът се залепи за него.
— Прекарах час и половина горе в писане на рапорт.
— Значи е станало нещо?
Джеф си помисли, че мъжът беше доста страшничък.
— Все става по нещо — отвърна той. — Точно затова има време — за да не става всичко наведнъж.
Вратите на асансьора се затвориха — най-накрая.
— Що се отнася до третия етаж — намръщи се Ейб, — там дават ключовете от служебните коли, но шибаният му плимут пак ме изостави, а всички останали коли са взети вече за празниците, така че, майка му стара, ще трябва да се возя с такси до вкъщи — Елиът не го знаеше, но Глицки псуваше горе-долу толкова често, колкото и се смееше на глас, може би два пъти годишно.