Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Ейб си събу мокасините и ги постави на дъската.
— Готвите се да заминавате за някъде ли? — той махна към куфарите в коридора.
Тя прекоси отново стаята. Мъжът сякаш изпълваше пространството, дори повече отколкото Оуен, а Оуен беше едър мъж, бе бил едър мъж.
— Таксито ми пристигна долу — каза Мей. — Но и без това е прекалено рано. Ще го отпратя.
Ейб се притесняваше да я пусне да слезе, но тя бе оставила куфарите си, както и сакото от костюма си. Не си беше взела чантата. Ако се качеше в таксито, той можеше
Сега преимуществата бяха на негова страна. Тя го бе поканила в апартамента си. Не трябваше да показва заповед, каквато при всички случаи и нямаше.
Веднага, щом си тръгна от Харди, реши, че трябва да посвърши малко полицейска работа. Накара телефонната компания да направи обратна справка по телефонния номер на Мей и откри адреса й, оказа се на път за дома му. Бе потърсил Елизабет Пулиъс, но тя била излязла със свидетел и не се очаквало да се върне в кантората си до понеделник. Довърши рапорта относно случая „Неш“, изпи набързо чаша следобеден чай с няколко понички долу в кафето и се качи до ареста да разпита един доносник, който вероятно знаеше името на убиеца на докараните в моргата миналата събота и неделя. Информацията си струваше да бъде проверена, така че той запланува видеозапис за понеделник.
Когато се върна в кабинета си, вече наближаваше четири, обади се в архива и получи регистрацията на беретата. Пистолетът принадлежеше на Мей Шинтака.
Аутопсията на Неш показа, че куршумите, причинили смъртта му, са били 25-и калибър и Глицки реши, че не е необходимо да изчаква официалния балистичен доклад. Имаше адреса й и поне засега, Мей Шин беше тази, която търсеха.
Тя не скочи в таксито и не избяга с него. Ейб стоеше на еркерния прозорец, видя я как казва нещо през прозореца на шофьора. Когато отстъпи назад, таксито потегли с изсвирване на гуми.
Глицки я наблюдаваше, докато затваряше вратата на апартамента — внимателно придържаше топката с една ръка и наместваше вратата към прага с другата, по начина, по който майките го правеха, когато децата им спяха. Виждайки тъмносините й отворени обувки с ниски токчета и ушития по поръчка костюм, той трябваше да си напомни, че според всички сведения, с които разполагаше, тази жена бе проститутка.
Мей си събу обувките и влезе обратно във всекидневната. Откри, че не би могъл да отгатне точно възрастта й и я определи с плюс-минус десетина години. Можеше да бъде някъде от двайсет и пет до четирийсет и пет. Имаше, помисли си той, много необичайно лице, костите ясно изпъкваха, кожата беше гладка и опъната от пристегнатата назад коса.
Тя се приближи до ниското канапе, където бе оставила сакото си и се отпусна върху него. Направи някакъв жест, който той възприе като покана да седне, така и направи. Чувстваше се като дръвник с кафявите си чорапи и американското си спортно сако.
— Искате ли чай? — попита жената. — Моля, свалете си сакото. Много е горещо.
Доколкото му бе известно, в силите на реда той беше единственият, който пиеше чай. Помисли да откаже, но после осъзна, че би му доставило удоволствие да гледа как Мей Шин се движи наоколо.
— С удоволствие — отвърна Глицки. Сгъна сакото си накрая на канапето, като реши, че ако тя продължава все така, не след дълго ще остане чисто гол.
Мей влезе в отворената към всекидневната кухня и той огледа гърба й, изпънатите рамене, тънката талия, женствената извивка на бедрата. Дори и боса, глезените й оставаха тънки, като на сърна.
Тя наля в чайника минерална вода от една бутилка.
— Оуен е мъртъв — каза.
— Да, г-жо. Някой го е убил.
Той продължаваше да я наблюдава съсредоточено. Сваляше някакви чаши, поставяше ги на един поднос. Ако ръцете й трепереха, чашите щяха да я издадат, но те не трепереха. Мей стоеше до печката, извърната с лице към него.
— Прочетох го.
Глицки седна напред на канапето, с ръце върху коленете.
— Куфарите — отбеляза той. — Заминавате някъде.
— За Япония. По работа — добави тя и сипа по лъжичка чай в чашите.
— Работа ли имате там?
Мей кимна.
— Купувам предмети на изкуството. Аз съм… посредник на различни мои приятели.
— Често ли пътувате дотам?
— Понякога, да. Зависи.
Глицки щеше да има време да го провери, ако се наложеше. Той реши да кара по същество.
— Намерихме вашия пистолет на яхтата на г-н Неш. На „Елоиз“.
— Да, там го държах.
— Имаме основание да сме сигурни, че пистолетът е бил използван при убийството му — тя явно чакаше, напълно неподвижна — Кога за последен път се видяхте с него, г-це Шин?
Мей се извърна отново към печката, докосна чайника отстрани пръст и реши, че още не е готов.
— Петък вечер, не, събота сутринта, много рано. Спа тук.
— В този апартамент?
— Да.
— И къде отиде оттук?
— Каза, че излизал с яхтата. Излиза често в събота и неделя.
— А вие ходите ли с него?
— Повечето пъти, да. Но не и тази събота.
— Защо?
Тя отново опита чайника, кимна, после напълни двете чаши. Донесе подноса и го постави на ниската масичка пред тях.
— Имаше друга среща.
— Каза ли ви с кого?
Мей поклати глава.
— Не.
— Или за какво?
— Не ми каза. Каза ми само, че разчиствал пътя за нас.
— Какво означава това, че разчиствал пътя за вас?
— Не знам. Мисля, че имаше нужда да остане сам. Да премисли нещата — тя явно търсеше думите, макар и не по начина, по който един чужденец би го направил. Английският очевидно й беше роден език, но имаше колебание, премълчаване. Това объркваше Ейб — не можеше да реши, след като подреждаше думите си, кога казваше истината. — Щяхме да се женим.
— Вие с Оуен Неш сте щели да се жените?
— Да — караше го просто и без да увърта. Най-добрият тип лъжи, помисли си Ейб. А това със сигурност си беше лъжа. Оуен Неш, ползващия се с международно признание титан и магнат, близък с президенти и крале, нямаше да се ожени за професионалната си и добре платена сексробиня. Точка.