Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Господа, проблеми ли имате?
По-ниският от двамата мъже се извърна.
— Знаете ли кой съм аз?
— Не знам — отвърна Харди.
Не му обърна внимание.
— Представлявам тази жена, а тя е подложена на тормоз от областния прокурор…
— Никой никого не е тормозил…
— Запазете си го за апелационната жалба, ще ви е необходимо. Да не говорим пък за процеса.
— Кой, по дяволите, сте вие?
— Аз съм Дейвид Фримън, адвокатът на г-ца Шинтака, а вие нямате работа тук.
Подобно на всички останали в сферата на съдебната
— Как…
Фримън го сряза.
— Защото за щастие на правосъдието, някои съдии могат да бъдат открити и през празниците. А сега се омитайте оттук, колега, или кълна се в Бога, ще подам иск за лишаването ви от адвокатски права.
Мей се обади:
— Но той не…
Фримън властно вдигна ръка.
— Не казвай нито дума повече!
Съдия Анди Фаулър наблюдаваше как топката му полита към средата на окосената част между двете дупки, постепенно набира височина в ясната синева и се понася из топлия сух въздух. Най-после падна, прецени той, на около сто и осемдесет метра, отскочи и се претърколи още три и половина метра. Оставаше му само един къс удар с металния стик до флагчето.
Фаулър вдигна поставката си със замах и доволно ухилен се запъти към електрокарчето. Човекът си разбираше от играта. Гари Смит беше брокер на Фаулър и днес негов партньор. Играеха на по двайсет долара за дупка, а сега, на четиринайсетата, бяха вдигнали на осемдесет. Гари нямаше още дори трийсет и пет, беше второ поколение член на „Олимпик Клъб“.
Другите двама, и двамата също членове, разбира се, бяха баща и син, Бен и Джо Уит от агенцията за недвижими имоти със същото име. Бен Уит бе горе-долу на същата възраст като Фаулър, но изглеждаше десет години по-стар. Негов ред беше.
— Мисля, че съдията тук трябва да премисли дванайсетия си хандикап — той се завъртя и направи порядъчен удар от около сто и седемдесет метра заедно с търкалянето, отдясно на окосената част между двете дупки. — Това — каза той — е подходящ удар за хора на нашата възраст, Анди.
Качиха се на електрокарчетата си и се отправиха надолу.
— Добре се справяш днес — отбеляза Гари.
Анди смучеше поставката на топката си. Носеше бяла бейзболна шапка с емблема, кафяви панталони и поло. Той проследи полета на ято лястовици към една от евкалиптовите горички, които ограждаха полето.
— Мисля, че голфът сигурно е Божията игра — каза той. — Да сполучим с ден като днешния.
— Ако е Божията игра, тогава Господ е садист — Гари спря колата и слезе да си вземе топката. Както се бе получавало през
Анди запрати топката на височината на флагчето, на четири стъпки от него. Ударът на Гари се приземи върху ръба на дупката, отскочи и почти докосна флагчето, после се претърколи на около три метра и половина встрани.
— Пак твоя топка — въздъхна Гари.
Докато чакаха на тревата Бен и Джо, Гари каза на Анди, че се радва да види, че се чувства по-добре.
Някои от нас доста се разтревожиха последните няколко месеца — заяви той. — Не приличаше на себе си.
— А, старчески несгоди, това е всичко — Анди очерта въображаем лек удар към дупката. — Отпускаш се. Имаш проблеми, не по-страшни от на който и да е друг и забравяш, че просто можеш да се раздвижиш малко, за да ги накараш да изчезнат. Точно както в голфа, ако седиш прекалено дълго и зяпаш топката, много скоро тя започва да ти прави физиономии и преди да се усетиш, става невъзможно да я удариш както трябва. Онова, което трябва да направиш, е просто да удариш така, че да се разхвърчат трески. Извини ме за изтърканата метафора. Така поне не играта те прекарва, а ти нея. Не както аз се оставих да ми влезе под кожата.
— Вероятно би могъл да й позволиш да постои още малко там, за да дадеш шанс на нас, младите.
Анди очерта още един въображаем удар и вкара топката в дупката. Погледна нагоре и се ухили.
— Няма да делим на четири — отвърна той. — Победителят печели всичко.
19
Харди бе прекарвал и по-приятно почивните си дни.
Историята на мартинито се оказа доста калпава. Тъй като Моузес и Харди на практика бяха живели в „Литъл Шамрок“ на „Девето“ и „Линкълн“ в хладния и ветровит квартал „Сънсет“ в Сан Франциско в продължение на много години, едночасовото пътешествие из разни малки барчета в друг ветровит град в най-добрия случай, решиха те, беше тъпо.
Те дръпнаха по няколко не чак толкова „загадъчни“ мартинита, от джина Харди първоначално го заболя глава, но после пък той заличи спомена за сутрешната катастрофа с Мей Шин и адвоката Дейвид Фримън. Франи ги бе докарала у дома тъкмо навреме, за да открият, че Ребека кара розеола и има четирийсет градуса температура, заради което се наложи да отидат до спешното отделение.
Когато се върнаха посред нощ, Харди бе прекалено капнал, за да отговори на позвъняванията на Арт Драйсдейл или Ейб Глицки.
Но в неделя сутринта не беше. Арт му се накара хубавичко и бе заинтригуван да научи от Глицки, който вчера бе ходил на работа, че Том Уодъл, нощният пазач от яхтклуба е видял Мей да си тръгва оттам в четвъртък вечерта.
— Вероятно се е върнала, когато е осъзнала, че е забравила пистолета.
— Имала ли е ключ?
— Точно там е проблемът. Явно не е могла да се качи. Уодъл щял да отиде да й помогне, когато свършел, с каквото правел в момента, но нея вече я нямало. Може би именно тогава е решила да си купи билета за Япония. По време съвпада.